О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
София, 11.06.2009 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 312/2008 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Б. а. на н. срещу решение №519 от 01.12.2008г. по т.д.719/08г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение №1502/30.03.2008г. по гр.д. 219/08г. на Варненски районен съд, по същество е отхвърлен предявеният от Б. а. на н. против Е. “ ГОТ – С – С. Д. ” – гр. В. иск с правно основание чл. 233, ал.1 ЗЗД.
Ответникът по касация- Е. “ ГОТ – С – С. Д. ” – гр. В. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В приложеното към жалбата, по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е поддържал, че съществения материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд със своето решение е относно това включва ли се във фактическия състав на нормата на чл.233 ЗЗД, като негов елемент, наличие на право на собственост в патримониума на наемодателя, като този въпрос бил решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в цитирани и приложени решения № 1247/16.07.2002г. по гр.д. 1358/01 г. на ВКС, ІV г.о., решение №164/13.04.1976г. по гр.д. 29/76 на ВКС, ІІІ г.о., решение №2003 от 10.01.2004г. по гр.д. 2014/02г. на ВКС , ІV г.о., решение №234 от 23.02.2001г. по гр.д. 1225/00 на ВКС, V г.о., с които било прието, по предявения иск по чл.233, ал.1 ЗЗД, че неизправния наемател не може да противопостави възражение, че наемодателят не е собственик на имота и не е в тежест на наемодателя да доказва качеството си на собственик на вещта. Посочено е още, че съдът приел, че договора за наем сключен между ответниците и трето лице е противопоставим и обвързва касатора, който не е страна по него в противоречие с приетото с решение №164 от 13.04.1976г. на ВКС, ІІІ г.о.
Касаторът е обосновал и приложно поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като е поддържал, че в противоречие с приетото в решения по гр.д. 2702/02 на СГС и решение по гр.д. 1176/07г. на ОС – гр. С., които мотивирали, че не е необходимо наемодателя да е собственик на вещта, отдадена под наем, въззивният съд приел обратното.
Така поставен, материалноправният въпрос относно това включва ли се във фактическия състав на нормата на чл.233 ЗЗД изискването за наличие на право на собственост в патримониума на наемодателя е съществен тъй като е свързан пряко с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили постановения от него правен резултат.
За да мотивира неоснователност на предявения от касатора иск по чл.233, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по делото било установено правото на собственост върху претендирания имот в патримониума на трети лица, легитимирани с представения нотариален акт №178/2003г., обективиращ осъществена от тях сделка- продажба на 1 / 10 ид.ч. от терена, върху който са построени сградите – предмет на претенцията, като от това обстоятелство е изведено и правото на тези лица на собственост върху процесните сгради, с оглед необорената презумпция на чл.92 ЗС. От тези правни изводи е мотивирано и основанието на ответника да заема имота– наемно отношение с тези трети лица.
Поддържаният от касатора съществен въпрос е разрешен в противоречие с цитираната константна практика на ВКС, обективирана в приложените и изброени по-горе решения, с които е прието, че достатъчно условие за основателност на иска по чл.233, ал.1 ЗЗД е прекратяване на наемното правоотношение, при което за наемателя възниква задължението да върне вещта, за разлика от иска по чл.108 ЗС, с който наемодателят също може да защити правата си, но вече в качеството му на собственик/ ако счита че е такъв/ на имота, зает без правно основание от ответника в хипотеза на прекратена облигаторна връзка между тях. Следователно, налице са предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на това основание обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Касаторът не обосновава довод за приложимост на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по отношение на въпроса относно възникване на право на наемодателя да получи отдадената под наем вещ след прекратяване договора за наем, тъй като не е ангажирал доказателства за влизане в сила на цитираните от него решения на СГС и СОС, които са подлежащи на инстанционен контрол. Налице са обаче предпоставките по този текст във връзка с поставения въпрос за приложението на чл.21, ал.1 ЗЗД, с оглед приетото от съда, че договора за наем, сключен между ответниците и трето за спора лице е противопоставим на ищеца, като този въпрос е решен в противоречие с приетото по решение № 164 / 13.06.1976г. по гр.д. 29/76 , ВКС, ІІІ г.о.
По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поради което атакуваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.84, ал.1 ГПК Б. а. на н. следва да заплати държавна такса в размер на 20 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №519 от 01.12.2008г. по т.д.719/08г. на Варненски окръжен съд.
УКАЗВА на касатора- Б. а. на н. – гр. С. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 20лв.
След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване. Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: