О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
София, 22,02,2010 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 820/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. за с. к. – гр. С. срещу решение №11 от 18.05.2009г. по гр.д.63/08г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила решение №128 от 16.10.2007г. по гр.д. 12/2007г. на Хасковски окръжен съд, в обжалваната му част, с която предявения от АСПК – София против Л. Т. Б. иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.92, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за сумата 103856.36лв., представляваща разликата между пълният предявен размер от 1619365.56лв. и уважения размер на иска от 1515509.20лв. – мораторна неустойка, дължима съгл. чл.10 от договора от 06.09.1996г. за приватизационна продажба на обособен обект – Б. – В. – “ П. ”, в гр. Д. за периода: 07.09.1998г. – 29.03.2006г.
Ответникът по касационната жалба – Л. Т. Б. от гр. Х. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
В представеното приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал неправилност на извода на въззивният съд за приспадане сумата, платена от ответника и представляваща законна лихва за забава, като е изложил своето разбиране в тази връзка. Направил е извод, че така въззивният съд се бил произнесъл по материалноправен въпрос / неуточнен/ в противоречие с практиката на ВКС, като са цитирани решения на същият съд, обобщени като разглеждащи принципните различия между мораторната лихва, дължима на основание чл.86, ал.1 ЗЗД и неустойката за забава на парично задължение, дължима на основание чл.92, ал.1 ЗЗД. Поставен е и материалноправен въпрос, който според касатора имал значение за развитие на правото и точното приложение на закона- “при наличие на законово правоприемство може ли да се обоснове валидност на плащането на праводателя, с оглед недвусмислени обстоятелства по чл.75, ал.2 ЗЗД, поради факта, че същият е взискател, а правоприемника не е конституиран като такъв по изпълнителното дело по което е извършено плащането”. Други доводи не са развити.
Не се установява наличие на предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Касаторът не е формулирал изрично релевантните материалноправни респ. процесуалноправни въпроси, които счита, че са разрешени в сочената от него хипотеза на т.2 на чл.280 ГПК. Такива, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не са интерпретираните от страната мотиви на въззивният съд, нито доводите, отразяващи твърденията й по спора. Този извод произтича от това, че за да са релевантни поставените въпроси / материалноправни или процесуалноправни / те следва да са конкретни и пряко свързани с решаващите изводи на въззивния съд, определящи обжалвания резултат. Освен това, сочената практика на ВКС, от която е изведено мотивиране на “принципните” разлики между дължимите суми по чл.86, ал.1 ЗЗД и тези по чл.92, ал.1 ЗЗД, при липса на изложена конкретност за противоречие с определен мотив на въззивният съд не обосновава наличие предпоставките на нормата. Решаващият състав е изложил ясни мотиви относно вида на неустойката, предвидена в чл.10 от договора между страните, съобразена със заявеното в молбата за издаване на изпълнителен лист по реда на чл.237, б. “з” ГПК/отм./. Изложил е мотиви и за това, че спорната сума от 8172лв. е била присъдена по този ред като мораторна неустойка по чл.10 от договора и за нея праводателя на касатора се е снабдил с изпълнителен лист. Отчетено е, че тази сума е била изплатена, поради което е и приспадната от задължението на длъжника. Следователно, съдът не е приел идентичност на вземанията по чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, а с оглед тези мотиви касаторът не е поставил нито релевантен въпрос, нито е обосновал конкретно противоречиво негово разрешаване.
Не установява основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение и поставения въпрос, свързан с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За да е налице основание по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, то следва приложената от съда правна норма, от която е изведен решаващия мотив да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като тези предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на касационната жалба, ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по конкретния, посочен от касатора, материалноправен и процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона при неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. С оглед посоченото, касаторът не е развил доводи свързани с наличие на тези предпоставки, като самото поставяне на въпрос не обосновава установеност на основанието, тъй като той е само елемент от фактическия състав за допустимост на касационното обжалване и не го изчерпва. Освен това и поставения от него въпрос не е свързан конкретно с подробните мотиви на въззивния съд,развити в тази насока.
По изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което подадената жалба не следва да бъде допусната до разглеждане по същество.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №11 от 18.05.2009г. по гр.д.63/08г. на Пловдивски апелативен съд,
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: