О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 517
София, 25,06,2010 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми юни две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 107/2010 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. Р. Н. от гр. П. срещу решение № 1* от 30.10.2009г. по гр.д.1669/09г. на Пловдивски окръжен съд.
Ответникът по касация – И. А. М. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът Р. чрез пълномощника си адв. Я е поддържала основанията по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.
По чл.280, ал.1, т.1 ГПК, страната е поставила като материалноправен въпрос- „ каузална сделка ли е записът на заповед и липсата на основание прави ли го нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.четвърто ЗЗД”, като е твърдяла, че този въпрос е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1 /79- т.12, т.4 и т.9 и в противоречие с ТРОСТК на ВКС № 1/2005г. Изложени са в тази връзка доводи за неправилност на изводите на съда, поради неприемане на доказателство – решение №32/06 на ПРС, което било между същите страни, с което било установено, че между тях имало прикрито каузално правоотношение. Поддържано е още, че решаващият състав е направил своите изводи за основателност на иска в противоречие с т.12 ППВС № 1/79г., която изрично препращала към неоснователното обогатяване и се имало предвид хипотезата на чл.59 ЗЗД, а не на чл.55 – 58 ЗЗД, като това тълкуване не било изгубило значението си поради това, че нямало текстова разлика между чл.421, ал.1 ЗЗД / отм./ и чл.534, ал.1 ТЗ. И в тази връзка е поставен и въпроса „чл.534, ал.1 ТЗ допуска ли отклонение от принципа на чл.59 ЗЗД”. Посочено е, че обжалваното решение противоречало на „ каузалната” практика на ВКС, която приемала, че при „едностранни и абстрактни сделки се изследвали клаузите на прикритите и каузални сделки”. Изброени са решения на ВКС, постановени по реда на чл.218а ГПК / отм./ , като от техните мотиви е изведена и възможността за наличие на прикрита каузална сделка чрез абстрактно задължаване, каквото поема страната по записа на заповед като е отбелязано че този извод бил „ в синхрон” с тълкуването на ВКС дадено с ТР № 1 /2005г. Сочено е и противоречие с т.8 на ППВС № 1 /79г. във връзка с това, че с иск по чл.59 ЗЗД разполага само този, който няма друг път на защита във връзка с твърдението на страната, че ищецът разполагал с пряк менителничен иск. Поддържано е още противоречие с ТРОСГК №122/86г. по въпроса- дали съдът можел да се произнася по непредявен иск- подкрепено от разбирането на касатора, че съдът се бил произнесъл по пряк менителничен иск, въпреки че бил предявен иск по чл.534, ал.1 ТЗ.
Касаторът не обосновава наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. Поставения от него въпрос относно това дали записът на заповед е каузална сделка не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е свързан с решаващия извод на съда обусловил обжалвания правен резултат/ изрично т.1 ТРОСГТК № 1 /2009г./. Същият въпрос, освен това, изобщо не е бил разглеждан с ППВС №1 /1979г. Страната смесва разрешенията дадени с цитираното постановление на Пленума във връзка с общите принципи на отговорността за неоснователно обогатяване със специалния менителничен иск по чл.534, ал.1 ГПК, както се квалифицира правното основание на предявения и разгледан от въззивния съд иск. Тези разлики / между иска по чл.59 ЗЗД и чл.534 ТЗ/ са очертани изрично с решение № 42 от 07.04.2009г. по т.д. №453/08г. на ВКС, ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК и съответно съставляващо задължителна практика, като с това решение е даден отговор и на въпроса „чл.534 ТЗ допуска ли отклонение от принципа на чл.59,ал1 ЗЗД”. Въззивният съд не се е отклонил от тези разрешения, очертаващи границата между иск по чл.534 ТЗ и иска по чл.59 ЗЗД. Тъй като тези искове са различни и както и касаторът е отбелязал- иска по чл.59 ЗЗД е допустим само в случаите, при които липсва друг път за защита, в което се изразява и неговия субсидиарен характер, то и изложеното за относимост към постановките свързани с него към разглеждания случай са ирелевантни. Не обосновава приложно поле на касационно обжалване и твърдението, че съдът не е разгледал предявения иск. Решаващият състав подробно е мотивирал допустимостта и основателността именно на иск по чл.534 ТЗ разглеждайки специфичните му изисквания и в тази връзка не се обосновава и противоречие с ТР № 122/01.12.1986г. Фактически невярно е посоченото от страната за това, че процесния запис на заповед бил подписан при конкретни допълнителни условия – поръчителстване в полза на трето лице, както е обосновано противоречието с ТР №1/2005г. във връзка с приетото с него, че законът не допуска задължаването да е под условие. От приложения процесен запис на заповед не може да бъде направен такъв извод, тъй като с него Н. се е задължила безусловно и неотменимо при предявяването му да заплати на М. процесната сума, без да са поставени никакви други условия. Доводите за неправилност на съдебния акт, както и за допуснати от съда процесуални нарушения са ирелевантни към производството по чл.288 ГПК, тъй като са свързани с общите оплаквания за незаконосъобразност, които се квалифицират по чл.281 ГПК, но са ирелевантни към чл.280, ал.1 ГПК.
Не се обосновава довод и за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 т.2 ГПК / отбелязана неправилно от касатора и по т.1 на текста тъй като в тази част на изложението са разглеждани противоречия единствено с казуална практика на ВКС, но не и със задължителна/. Страната е сочила, че били налице противоречиви решения свързани с правото на страните свободно да договарят помежду си, включително и да искат привидната сделка да е едностранни и абстрактна – цитирани са решение №16/59г. на ВС, ОСГК и решение № 425/00 на ВКС, като с тези актове било дадено противоречиво разрешение на въпроса за договорната свобода. Този извод е свързан с разглеждания случай, като е сочено че ПОС бил приел, че едностранната абстракна сделка не допускала каузални договорки. Това твърдение на страната е фактически невярно, тъй като такъв правен извод не е налице в обжалвания съдебен акт. Освен това, така поставен общо този въпрос изобщо не е разглеждан от състава на ПОС, а твърдяната каузална сделка е приета за недоказана по спора при доказателстевна тежест на ответницата – сега касатор, като съдът въобще не е разглеждал възможността да е осъществена прикрита сделка. Поради това и поставения въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а твърдяното противоречие между решение на ВС и ВКС във връзка с неразглеждан в конкретния случай въпрос са без правно значение за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторът е сочил, че втора група съдебни актове – решения на ВС, ВКС и ВТАС, с които съдилищата в изпълнение на задълженията си по чл.188 ГПК / отм./ изследвали въпросите за валидността на юридическите факти, които обуславяли спорното право, установяват наличие на предпоставките на основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК. В тази връзка е поддържано, че съдебните състави разглеждали съвсем различно института на нищожността. Посочено е, че въззивният съд не бил „ изпълнил този свой ангажимент” и нарушил правото на защита на страната срещу нищожен юридически акт – процесния запис на заповед. Направен е извод, че се касаело за „съществен” процесуален въпрос – събиране на всички доказателства по направените възражения за нищожност на прикриваната сделка. Въпросът относно събирането на доказателства в процеса не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касае фактически, а не правни доводи. По отношение на посочените решения, липсва конкретно обосноваване на поддържаното противоречие с всяко едно от тях, с оглед поставения въпрос, който е разгледан във връзка с фактическото му, а не правно съдържание, като предвид различните факти, установени по разглежданите с тези решения различни искове, страната не е изложила доводи за наличие на обективен идентитет на хипотезите, при които може да бъде направен валиден извод за наличие на еднакво разрешаване на релевантен правен въпрос. Различните правни разрешения, обусловени от различие в установените факти не обосновават приложно поле на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК, още повече, че изложените от касатора доводи са свързани с факти, чието доказване е проведено различно. Същото е относимо и към изложеното по отношение на „ третата група” изброени съдебни актове на ВС и ВКС, с които според касатора били дадени противоположни разрешения на въпросите за „давността в гражданския процес”, като е посочено, че това противоречие било „съществен процесуалноправен въпрос” по конкретния спор, тъй като било свързано с възражението му за липса на правен интерес по конкретния иск. Така обоснован довода не е относим към нормата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не е поставен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и поради това липсва и обосноваване на относимостта му към предмета на производството по чл.288 ГПК.
Посочените като „четвърта група” съдебни решения са две решения на ВС съответно – №850/56г. и №144/68г., за които касаторът е поддържал, че признават доказателствена сила на мотивите по „съдебно решение водено между същите страни”. Направено е оплакване за това, че неправилно съдът е отказал да се съобрази с мотивите на влязло в сила решение №32/13.04.2006г. на ПРС. Доводите са неотносими спрямо поддържаното основание по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК. Извън това, че въпросът относно липсата на задължителна сила на мотивите е разрешен с т.18 ТРОСГК №1 /2000г., което прави ирелевантни казуалните разрешения дадени преди постановяването му, и касаторът не е поставил релевантен въпрос, който е общо основание за касационно обжалване и спрямо който се извършва преценка за наличие на соченото основание.
Страната е поддържала, че е налице и основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, обосновано с доводи за това, че срокът по чл.531, ал.1 ТЗ бил давностен, но не такова било разбирането на ищеца, който пристъпил към този иск без да бъде предявен прекия менителничен иск. И тъй като съдебните състави били приели, че той няма право на пряк менителничен иск, е направен извод, че те приемат срока за преклузивен. Така е поставени и въпроса -дали срокът по чл.531, ал.1 ТЗ е давностен или преклузивен.
Доводите на касатора не са съобразени с приетото от въззивният съд, който изрично определя разглеждания срок по чл.531,ал.1 ТЗ като давностен / стр.3 от съдебния акт/. Освен това така поставения въпрос е бил разрешен с решение №132 от 17.06.2010 по т.д. 161/2009г. на ВКС, ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК и съответно съставляващо задължителна практика, като приетото от въззивния съд е изцяло в съответствие с него.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като двете хипотези формират едно общо основание за допускане на касационно обжалване, при които приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касация не установява да е направил разноски в производството по чл.288 ГПК, поради което такива не му се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1* от 30.10.2009г. по гр.д.1669/09г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: