О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 759
София, 28,12,2009 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември ноември две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч. т.дело № 705/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на “ В. комерс”АД – гр. С. старо наименование и седалище “К” – гр. Б. против определение №178 от 08.06.2009г. по т.д. 127/09г. на Бургаски апелативен съд.
Ответникът по частната жалба – О. – гр. Б. е на становище, че частната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
С определението, предмет на обжалване, състав на Бургаски апелативен съд е допуснал обезпечение на предявените от О. – гр. Б. искове с правно основание чл.71 ТЗ против жалбоподателя, чрез налагане на възбрана върху недвижим имот –спортен комплекс “ К. ”, заедно с прилежащия терен, представляващ УПИ *, в кв.І по плана на гр. Б., с площ от 20250 кв.м., ведно със застроената в него масивна едноетажна сграда. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че след като е налице уважаване на предявените искове по чл.71 ТЗ и са отменени атакуваните решения на управителния и надзорния съвет на дружеството – жалбоподател, то е налице и евентуална основателност на предявените искове, които са били подкрепени с достатъчно убедителни доказателства. Прието е още, че без допускане на обезпечението ще бъде затруднена реализацията на правата на О. – гр. Б. по изпълнение на решението, което ще бъде постановено, като с тези аргументи е обоснована доказаност на обезпечителната нужда, като елемент от фактическия състав на нормата на чл.391 ГПК. Посочено е още, че поисканата обезпечителна мярка – възбрана върху описания имот е адекватна на търсената защита тъй като охранява участието на акционера в дейността на дружеството, неговите членствени права и гарантира съществуването както на имуществото, така и на капиталово участие на отделните акционери.
Частната жалба е неоснователна.
Първостепенният съд е бил сезиран с искове на О. – гр. Б. против “ К. к. – К. К.” Б. АД – гр. Б. за отмяна като незаконосъобразни- решение от 17.04.2008г. на УС на ответното дружество за увеличаване на капитала на дружеството от 6461535лв. на 16461535лв., чрез издаване на нови 10000000 броя поименни акции с право на глас с номинал 1 лв., които се поемат изцяло и записват по реда на чл.195 ТЗ и решение от 18.04.2008г. на Надзорния съвет на дружеството, с което е одобрено така приетото решение. Предявените искове са били уважени от сезирания с тях Бургаски окръжен съд, а висящността на производството е била възстановена с подадената въззивна жалба от дружеството – ответник по исковете – сега жалбоподател. В хода на въззивното производство, след отправено искане от О. – гр. Б., сезираният Бургаски апелативен съд, с определението, предмет на обжалване е допуснал обезпечение на исковете чрез налагане на възбрана върху имот на дружеството.
Изводите на решаващия състав за установеност на предпоставките по чл. 391 ГПК са правилни.
Предявените искове са допустими –доколкото О. – гр. Б. е акционер в ответното дружество и може валидно да упражни предоставената му по чл.71 ТЗ защита на членствените му права, когато счита, че са нарушени от незаконосъобразните решения на органи на дружеството, като иска може да бъде и конститутивен, какъвто е в разглеждания случай- в този смисъл изрично т.4 на ТР№1 /2002г.на ОСГК на ВКС на РБ. Поради това неоснователни са подробно изложените доводи на жалбоподателя за недопустимост на исковете, поради липса на правен интерес, липса на предвиден от закона ред и поради неприложимост на конститутивния иск за отмяна. Извън това, доколкото част от тези възражения не са били направени с отговора по чл. 131 ГПК, то с оглед приложението на правните последици от този пропуск, визирани от чл.133 ГПК, същите не могат да бъдат валидно въведени и с частната жалба, подадена срещу акт на съда постановен по реда на чл. 389 ГПК.
Правилно е извършена преценка от решаващият състав, че предявените искове по чл.71 ТЗ са вероятно основателни. В тази насока законосъобразно е прието, че постановеното от първостепенния съд решение, с което исковете са били уважени, установява тяхната вероятна основателност във връзка с обсъдените писмени доказателства. Този извод произтича от съществената разлика между основателност на исковете, която е предмет на разглеждане в исковия процес и вероятността тези искове да бъдат основателни. Поради това, признаването за основателен на иска от разгледалата го първа инстанция, интерпретирала представените доказателства, обосновава и извода на въззивният съд допуснал обезпечението, че такава вероятност е налице. Доводите на жалбоподателя за кръга от доказателства, които съдът следвало да цени – в това число и тези представени от него с допълнителния отговор е въпрос ирелевантен към настоящето производство, тъй като негов предмет е не основателността на иска, а само вероятността той да е такъв. Следователно, правилно въззивният съд е допуснал обезпечението при условията на чл.391, ал.1, т.1 ГПК.
Правилно, решаващият състав е обосновал и наличието на обезпечителна нужда. Неоснователно в тази връзка жалбоподателят е поддържал липса на такава, тъй като предмет на спора по чл.71 ТЗ бил защита на субективното право – квалифицирано като потестативно – право на едностранно предизвикване на отмяна на акт на органи на дружеството, което следвало да се счита удолетворено с отмяната на атакуваните решения – защитата му нямала имуществено измерение и не можела да бъде обезпечавана имуществено. Това разбиране по съществото си изключва приложението на чл. 389 и сл. ГПК по отношение на конститутивните искове, по които се цели настъпване на правна промяна при реализиране на накърнено потестативно право. Неговата правна необоснованост се извежда от липсата на съответствие със законовия регламент на обезпечителното производство, който установява възможност за обезпечаване на всички видове искове, тъй като по всеки иск може да бъде налице обезпечителна нужда, като средство срещу предприемане на действия от ответника, осуетяващи защитата, търсена с иска. В случая реализирането на правата по решението, с което следва да приключи производството по исковете е свързано пряко с възстановяване на правното положение преди вземането им, и съответно със законосъобразното упражняване на правата на органите на дружеството, рефлектиращо пряко върху правата на всеки отделен акционер. Поради това и реализирането на правна промяна чрез отмяна на тези актове, като правна последица от решението би удолетворило отделния акционер само ако през времетраенето на процеса, няма да бъдат предприети действия, осуетяващи възстановяване на положението, преди постановяване на атакуваните решения и създаващи пречки за законосъобразното упражняване на членствените му права. Така се определя в случая и обезпечителната нужда по предявените конститутивни искове. Тук следва да се отбележи, че ищецът не е сезирал съда с искане за придобиване на съразмерна част на новоемитираното увеличение на капитала, поради което всички доводи в тази насока, в това число и тези за недопустимост на такъв иск са правно ирелевантни към настоящето производство.
Правилна е и преценката за това, че посочената от ищеца и наложената от съда обезпечителна мярка е съответна на обезпечителната нужда. Тази мярка е подходяща, тъй като с нея се осъществява адекватна защита на правата на ищеца във вида, в който те са съществували преди вземането на атакуваните по реда на чл.71 ТЗ решения. Търсената защита с исковете цели съобразяване с действителните права на акционера, тъй като с емитирането на нови акции и записването им изцяло по реда на чл.195 ТЗ е променено съотношението на дяловото участие на акционерите в капитала на дружеството, поради което и запазването на имуществото му чрез ограничаване разпоредителните действия с негов имот, адекватно се осъществява чрез наложената мярка – възбрана върху този имот. Правно необосновано жалбоподателят счита, че тази мярка била годно обезпечително средство само по отношение на имуществени права, чието реализиране допуска принудително изпълнение върху имота, обект на възбраната. Такова стеснително ограничение не съществува в правния регламент на чл. 397 ГПК, нито са определени видовете мерки съответствуващи на конкретен търсен вид защита, а още по-малко възбраната върху недвижими вещи е отнесена само към петиторната, респективно посесорна защита. Ето защо всички посочени в чл.397 ГПК обезпечителни мерки са допустими, а в дискреция на решаващият съд е да извърши преценка коя от тях е най-подходяща.
С оглед на изложеното, не са допуснати нарушения на закона поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение №178 от 08.06.2009г. по т.д. 127/09г. на Бургаски апелативен съд.
ПРЕДСЕДА ТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: