5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
С., 22,06,2011 година
Върховният касационен съд на Р. България, първо търговско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Е. Ч.
Е. М.
изслуша докладваното от съдията Ч. т.дело № 1011/2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма]- [населено място] против решение №123 от 28.06.2010 г. по гр.д. №40/2010 г. на Великотърновски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез процесуалният си представител е поддържал, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чийто текст е възпроизвел.Страната е посочила, че въззивният съд „ не съобразил” дефинитивността на договора за цесия, като е изложила своето разбиране в тази връзка. Направен е извод, че въззивното решение противоречало на ТРОСГК №142/54г. и решение по В. №135/05г. във връзка с довода, че цесията има действие спрямо длъжника от уведомяването му от цедента. Поддържано е още, че в противоречие с „ трайната практика”, въззивният състав приел, че „ длъжника бил уведомен надлежно за извършената цесия”, тъй като исковата молба не може да „служи за надлежно уведомяване” – в тази връзка било решение №123/09г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №150/09г. на ВКС, І г.о. Посочено е, че обжалваното решение противоречало на решение № 1261/56г. на ВС, І г.о. във връзка с твърдението на страната, че първостепенния съд бил променил ”самоинициативно” правната квалификация на иска.Сочено е и противоречие с решение №878/04г. на ВКС, съгласно което фактурата била свидетелстващ документ. Страната е възпроизвела непълно текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В тази връзка е развила доводи за необоснованост на изводите на съда / така квалифицирани и от нея/, както е изложила своето разбиране за това, че страните можели да твърдят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят и представят своевременно. Направени са оплаквания в тази връзка за неправилност на действията на въззивния състав, както и са развити доводи за допуснати процесуални нарушения при обсъждането на събраните доказателства.В заключение е отбелязано, че несъобразявайки тези доводи съдът бил постановил „незаконосъобразно и неправилно решение”. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, довод за което може да бъде изведен от възпроизвеждане на текста на нормата, не се установява. Това основание, предполага обосноваване от страната, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен, правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочения от касатора акт и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. Или не решението, а именно поставения правен въпрос следва да бъде разрешен противоречиво в сравняваните актове.В случая, страната не обосновава такова противоречие тъй като тя не е поставила правен въпрос, а е твърдяла противоречие не с оглед приетото от съда, а съобразно нейното становище по спора. От посочените съдебни актове относимост към това основание имат единствено ТРОСГК№142-7/54г. и решение №123/09г. на ВКС, ІІт.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК, но само като актове, обективиращи практика относима към основанието – арг. т.2 ТРОСГТК №1/09г.,тъй като твърдяното противоречие не е налице, с оглед това, че въззивният съд в съответствие с приетото в посочените актове на ВС и ВКС, изрично е мотивирал, че цесията има действие по отношение на ответника от деня на съобщаването й от предишния кредитор [фирма], което е станало с уведомление за цесия, което е редовно/ по аналогия с чл.52, ал.2ГПК/.Прието е още, че наред с това ответникът е уведомен за цесията с изпратената молба за разваляне на договора, която е получил на 21.05.2009г. Останалите приложени и цитирани решения са относими към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, също само като актове, включени в обхвата на сравняваните с въззивното решение съдебни актове, обуславящи предпоставките на основанието, тъй като тяхното съдържание не установява наличието му. Т.е. те третират различна фактическа и правна обстановка, поради което са и ирелевантни спрямо предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Така напр. – решение №150/09г. на ВКС разглежда договор за цесия в хипотеза на недоказаност за вземането на цедента, с оглед възражение за прихващане,какъвто не е разглеждания случай. Решение №1261/56г. третира въпроси по чл.116 ГПК / отм./ и доколкото визира отменен процесуалноправен ред е неотносимо към обжалваното решение. Решение №987/04г. на ВКС интепретирано лаконично от касатора е с неизяснена от него връзка към разглеждания случай, тъй като въззивният съд не е приемал нещо различно от приетото за правната характеристика на фактурата и нейното доказателствено значение, а е мотивирал извода си за доказаност на осъщественото плащане със заключението на експерта, изрично установил,че представената фактура е двустранно подписана – както от касатора – ответник по спора, така и длъжностно лице на „С. Е. – [населено място] и съдържа необходимите реквизити по чл.6 ЗСч, мотивирано е и установено плащане по тази фактура в брой както и внасяне на дължимото ДДС по нея. С оглед тези мотиви на съда страната нито е поставила правен въпрос, нито е обосновала каквото и да било противоречие между сравняваните от нея правни актове.Следва да се отбележи, че общо цитираното като противоречиво на обжалваното решение, решение по административен спор не обективира практика съобразно чл.280, ал.1, т.2 ГПК – арг. т.2 и 3 ТРОСГТК №1/09г. Ирелевантни към разглежданите основания са доводите за допуснати от съда процесуални нарушения, тъй като същите не са предмет на настоящето производство.Правно необоснован е и развития в касационната жалба довод за недопустимост на иска поради това, че липсвала процесуалноправна легитимация на ищеца. В случая страната смесва различни правни категории като материалноправна и процесуалноправна легитимация, поради което и с доводи относими към материалното правоотношение, същия обосновава липса на процесуално право за завеждане на иска и тъй като нито един от признаците на такава липса не са дори индицирани от данните по делото, то и довода за недопустимост на иска е правно ирелевантен към основанието за допускане на касационно обжалване. Развитите от касатора доводи за неправилност на постановения съдебен акт, така и квалифицирани от него и идентични с оплакванията изложени в касационната жалба, в контекста на неговото разбиране по фактическата и правна обстановка по спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК и съответно са предмет на разглеждане от съда след като решението бъде допуснато до касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ чийто текст непълно е възпроизвел касатора/, предполага, обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не съставлява оплакването за неправилност и необоснованост / така квалифицирани и от страната/на изводите на съда, в контекста на становището на касатора по спора, нито възпроизвеждане на текста на основанието.
Следователно, съобразно изложеното по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1ГПК и решението на Великотърновски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №123 от 28.06.2010 г. по гр.д. №40/2010 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: