5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№……………………
С., ……………………………2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи септември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Е. ЧАНАЧЕВА
Е. М.
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 234/2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] -гр. П. против решение №2075 от 15.12.2009 г. по гр.д. № 2806/2009 г. на Пловдивски окръжен съд.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът е възпроизвел нормата на чл.280, ал.1, т. 1, 2 и 3 ГПК, както и нормата на чл.281 ГПК, след което е посочил, че излага съображения по тях. В тази връзка е развил довод за неправилност на решението, поради това, че въззивният съд не приел възражението му за недействителност на договора за наем, сключен от ищеца по спора и трето лице. Посочил е, че „аргумента на съда” бил, че договора бил валидно сключен, тъй като не е имало противопоставяне веднага след сключването му, съобразно чл.301 ТЗ, а този извод противоречал на решение № 125 /06г. на ВКС и решение №3043/06г. на ВКС. Поддържал е, че с това се обосновава наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Страната е изложила своето разбиране, за това, че ищеца не установил узнаването от втория управител на дружеството – наемател за съществуването на договора за наем, тъй като факта, че неустойката, свързана с развалянето на този договор поради неизпълнение била осчетоводена не го установявал.Цитиран е извод направен от ВКС с решение №1528/08г , а именно, че „периодът на узнаване не бил лимитиран от закона”. Цитиран е и мотив от решение по В. № 122/08г. за това, че презумпцията по чл.301 ТЗ следва да бъде доказана от страната която се позовава на нея, от което е изведено, че и ищецът следвало да установи по спора узнаването и на втория управител за договора за наем, след което е посочено, че били налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Посочено е още, че ПОС неправилно е приел, „ че се касае за търговска сделка”, във връзка с възражението на страната по отношение договорената неустойка в договора за наем. Развити са съображения за неправилност на така приетото и е поддържано, че ако се касаело за търговска сделка, то решението противоречало на решение № 65/09 и решение №659/08г. на ВКС. Заявено е отново, че било налице основанието по чл.280, ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК.Направен е общ извод, че с оглед така изложеното решението противоречало на практиката на ВКС, като са изброени множество актове на същия съд, както и решения на арбитражни съдилища, като е посочено че според всичките тези решения „въпросът за съответствие на договорената неустойка с добрите нрави следвало да се изследва от съда дори и при хипотеза че се касае за търговска сделка”. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, като неговото ясно и точно формулиране е задължение на касатора / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Твърденията за неправилност на решението, както и разбирането на страната по осъществените факти във връзка със спора са ирелевантни към производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК и са относими към общите оплаквания за незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Страната е сочила наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК. По изрично очертаното като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, липсват изобщо доводи, тъй като касаторът в тази връзка е твърдял единствено противоречие с разрешения, дадени с каузална практика на ВКС, а не задължителна / т.2 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Доколкото, обаче, общо посоченото противоречие в изложението и по трите основания на чл.280, ал.1 ГПК с редица решения на ВКС, в това число и такива, постановени по реда на чл.290 ГПК / относими към т.1/, не съдържа конкретен довод по противоречиво разрешен с тях правен въпрос, то и така заявеното основание не е налице. Следва да се отбележи, че съобразно разрешенията дадени с цитираното Тълкувателно решение- т.2 и 3, изобщо релевантна практика по смисъла на текста не съставляват решенията по арбитражни дела,поради което приложените и цитирани решения на арбитражни съдилища са ирелевантни към тези основания. За да обоснове довод за наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК / неправилно квалифицирана като т.1/ , страната е сочила практика на ВКС – решения постановени по реда на чл.218а ГПК / отм./, за които е поддържала, че са в съответствие с поддържаното от нея становище за недействителност на представения от ищеца договор за наем от 22.01.2007г., сключен от него с [фирма]. Извън това, че тези решения на ВКС, са постановени при различна фактическа обстановка и по различен спор между страните, т.е. не е налице фактически идентитет на хипотезите, в разглеждания случай договорът за наем е представен като доказателство за претърпяна вреда, в резултат на неизправността на касатора, като съдът е разглеждал това доказателство / по принцип договора за наем е неформален/, заедно с цялостния доказателствен материал, установяващ настъпилата вреда и пряката й последица – изплащане на обезщетение на трето лице поради неизпълнение но договора за наем. Общо соченото противоречие с другите решения на Върховния касационен съд също не може да обоснове извод за наличие предпоставките по цитираната норма, тъй като не е поставен конкретен въпрос, спрямо който следва да се преценява противоречието при разрешенията му в сравняваните съдебни актове. По отношение изложеното оплакване за прекомерност на договорената по договора за наем неустойка, страната не е съобразила подробно изложените мотиви на въззивната инстанция, спрямо които е следвало да постави правен въпрос,а не е изпълнила това изискване на чл.280, ал.1 ГПК, поради което и по отношение на това твърдение не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждането на текста на нормата. Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Пловдивски окръжен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
На ответника по касация, съобразно разпоредбата на чл. 78,ал.3 и 8 ГПК следва да му се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 650лв. – юристкосултско възнаграждение / чл.7, ал.2 т.3 Наредба №1/04г./. Искането на ответника по касация за присъждане разноски и за трите съдебни инстанции е правно необосновано, не само защото не е променен постановения от въззивният съд резултат и висящността пред касационната инстанция е възстановена само по жалба на противната страна, но и затова, че въззивният съд е присъдил направените разноски за двете инстанции съобразно уважената от него част от иска, а жалба срещу решението в тази му част не е постъпила от въззивника в това производство- сега ответник по касация.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2075 от 15.12.2009 г. по гр.д. № 2806/2009 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на [фирма] – [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 650лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: