6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 698
София, 25,10,2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти октомври през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 232 по описа за 2010 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 286/6.І.2010 г. на „А.-т” АД, подадена чрез процесуалния представител на дружеството адв. Е. Н. от АК-Пл, против въззивното решение № 1961 на Пловдивския ОС, ГК, от 27.ХІ.2009 г., постановено по гр. дело № 2221/09 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 285 на А.ския РС от 10.VІІ.2009 г. по гр. дело № 1237/08 г.: за отхвърляне иска на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 233, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД, предявен срещу ЕТ „Н. П.” от А., с предмет опразването на незастроен терен с пространство от около 100 кв.м., представляващ част от УПИ в този град, чието ползване е било предмет на сключен помежду им договор за наем от 1.ІІ.2000 г.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който да бъде уважен осъдителния иск на д-вото срещу ЕТ, като на касатора се присъдят и всички направени в инстанциите съдебно-деловодни разноски, вкл. изплатените от него адвокатски хонорари.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „А.-т” АД обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение Пловдивският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС „по материалноправния въпрос дали е налице връщане от наемодателя на наемателя на наетата вещ”, като допълнително се навеждат доводи, че същият въпрос бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В подкрепа на тезата си за допустимост на касационния контрол при наличие на първата от трите предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, дружеството касатор се позовава на общо 10 решения, постановени от отделни състави на ГК и ТК на ВКС, както следва:
1/ Решение № 233/30.І.1995 г. на 5-чл. с-в на ВС, ГК, по гр.д. № 630/94 г.; 2/ Р. № 1283/5.VІІ.2002 г. по гр. д. № 35/02 г. на тогавашното V-то г.о. на ВКС; 3/ Р. № 1247/16.VІІ.2002 г. по гр. дело № 1358/01 г. на ІV-то г.о.; 4/ Р. № 2358/26.Х.2005 г. по гр. дело № 1174/05 г. на ІV-то г.о.; 5/ Р. № 1324/12.І.2009 г. по гр. дело № 2328/07 г. на І-во г.о.; 6/ Р. № 2/22.І.2009 г. по гр. д. № 4396/07 г. на ІІІ-то г.о.; 7/ Решение № 113/28.VІІ.2009 г. по гр. дело № 753/08 г. на ІІ-ро т.о.; 8/ Р. № 107/12.ІІ.2009 г. по гр. дело № 4787/08 г. на ІІІ-то г.о.; 9/ Р. № 1236/5.І.2009 г. по гр. дело № 5465/07 г. на ІІ-ро г.о. и 10/ Решение № 131/13.ХІ.2009 г. по гр. д. № 661/08 г. на ІІ-ро г.о.
Ответникът по касация ЕТ Н. В. П. от А. не е ангажирал становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията в жалбата на д-вото.
Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския ОС, касационната жалба на „А.-т” АД – гр. А. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
Решенията на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от сега действащия процесуален закон са задължителна практика на Върховния касационен съд, съгласно ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. В случая такъв характер имат само две от цитираните и представени от касатора 10 решения, а именно: Р. № 131/13.ХІ.09 г. по т.д. № 661/08 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС и Р. № 113/28.VІІ.2009 г. по т.д. № 753/08 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС. Първото се отнася до потвърждаване на въззивно решение, с което е бил разрешен въпрос, „отнасящ се до момента и начина на прекратяване на наемен договор при изрично постигнато в клаузите на същия общо съгласие на съконтрахентите за преустановяване на облигационната връзка помежду им, когато са налице конкретно уговорени условия”. Съответно второто е по материалноправния въпрос „представлява ли подадена от наемодател искова молба по чл. 233, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД предизвестие за прекратяване на сключен безсрочен наемен договор”. Докато базисното изискване досежно преценката за наличие на предпоставките по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК обаче, предпоставя във всички случаи идентичност на разрешените правни въпроси в съдебните решения, измежду които се релевира противоречиво разрешаване.
От друга страна, съгласно задължителните за съдилищата в Р. постановки по т. 2 на горецитираното тълкувателно решение, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК „по същия правен въпрос”. Оттук следва, че в процесния случай настоящият състав от ТК на ВКС е в правомощието си да преквалифицира първото от двете посочени от касатора основания за допустимост на касационното обжалване, съобразявайки задължителните постановки по т. 1 от горното тълкувателно решение досежно това що е „практика на ВКС”. В резултат не бе констатирано противоречие между сочените от търговеца касатор общо 8 други решения на отделни състави от гражданската и търговската колегии на ВКС по релевирания в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „материалноправен” въпрос. Същевременно съпоставката на обжалваното въззивно решение на Пловдивския ОС с всяко едно от тези 8 решения на ВКС обаче, също не подкрепя тезата на касатора „А. т” АД – гр. Пловдив за противоречивото разрешаване на този въпрос от съдилищата в Р.. Напротив, ако Р. № 107/12.ІІ.2009 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр.д. № 4787/08 г. е постановено по процесуалноправен въпрос /същностно различен от процесния „материалноправен”/, то решение № 1236/5.І.2009 г. по гр. дело № 5465/07 г. на ІІ-ро г.о. на ВКС се отнася до напълно несравнима хипотеза: на непротивопоставимост спрямо бившия наемодател /по прекратено наемно правоотношение/ на последващ договор, който наемателят му бил сключил с други съсобственици на вещта.
За да отхвърли иска с правно основание по чл. 233, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД Пловдивският ОС е приел, въз основа на всички събрани по делото доказателства, че още преди завеждане на тази претенция за опразване на отдадения под наем незастроен терен с пространство от 100 кв.м. /част от бившия парцел V. от кв. 306 по плана на А./, ЕТ-ответник го е освободил от поставените през време на ползването му по договора за наем преместваеми обекти /метални бараки и автомивка/. Следователно не може да се констатира противоречие между обжалваното въззивно решение, от една страна, и Р. № 233/30.ІV.95 г. , постановено от 5-чл. с-в на ГК на ВС /до 1996 г./, щом като последното се отнася до „помещения, които не може да бъдат изоставяни”, т.е. до застроен имот, чието ползване е било предмет на съответното наемно правоотношение.
В заключение, касаторът не е обосновал надлежно наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, тъй като разглеждането на релевирания от него „материалноправен” въпрос нито би допринесло за промяна, респ. за осъвременяване на изобилната съдебна практика по приложението на чл. 233, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД в периода от 1950 г. до днес, нито въпросният законов текст разкрива непълнота или неяснота, чието преодоляване да налага тълкуването му. Дали се дължи връщането на една вещ, чието ползване е било предмет на вече прекратено наемно правоотношение или не /защото задължението на наемателя по чл. 233, ал. 1, изр. 1-во, ЗЗД е било изпълнено/ е въпрос на фактическо установяване по всяко едно конкретно дело, образувано по иск с така посоченото правно основание. Ако в едни случаи искът е бил отхвърлен, а в други – уважен и това е станало с влязло в сила решение, няма да е налице противоречива практика на съдилищата, точно защото не се касае до материалноправен въпрос, от значение за изхода на делото.
С оглед всичко изложено достъпът на касатора „А.-т” АД до касационен контрол на атакуваното от него въззивно решение на Пловдивския ОС ще следва да бъде отказан.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 136 на Пловдивския окръжен съд, ГК, от 27.ХІ.09 г., постановено по гр. дело № 2221/09 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 232 по описа за 2010 г.