О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 703
София, 29.10.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на първи октомври две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №`1080/2011 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма]– [населено място] против решение № 395 от 19.07.2011 г. по т.д. № 369/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация-Е. А. М. от [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК дружеството –касатор, чрез пълномощника си- адв. С., е посочил, че счита, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като правен въпрос е поставен този относно приложението на погасителната давност за вземането за задатък.Страната накратко е изложила своето разбиране по дефинитивността на това основание, като е интерпретирала т.4 на ТРОСГТК №1/10г. Поддържано е още по основанието, че състава на П. се е позовал на решение №521/09г. на ВКС, ІV г.о., което страната счита за неправилно. Подробно са развити доводи, свързани с неправилността на решението на ВКС в контекста на становището на страната по спора, като е поддържано противоречие с други решения на ВС. Страната е сочила че са налице и предпоставките по чл.280, ал.1,т.2 ГПК с оглед противоречие с ТРОСГК № 142-3/54г. Поддържала е още, че било налице и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед задължението на ищеца да предяви установителен а не осъдителен иск. Сочено е определение на ВКС.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираният от него въпрос, макар и релевантен за спора съставлява само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, с оглед изложеното страната не е сочила релевантна практика, с която поставения по това основание въпрос, свързан с вида на предявения иск е бил разрешен в противоречие с приетото от въззивния съд. Цитираното и приложено определение на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК не обективира съдебна практика. Доколкото в тази връзка страната е сочила и доводи за недопустимост на решението, макар и мотивирани с твърдения за неправилност, то следва да се разгледа изложеното. Касаторът е заявил, че по реда на чл.422 ГПК е бил предявен осъдителен иск, но съдът не го е „ отхвърлил като недопустим”. Д. е правно необоснован, като свързан с фактически невярна интерпретация на данните по делото. Действително, ищецът М. е предявила осъдителен иск –за заплащане на сумите, чиято дължимост е била предмет на заповедното производство и свързаното с него производство по чл.422 ГПК / предявила го е в срока по чл.415 ГПК/. Но същата е изменила с молба от 27.01.2010г. на основание чл.214 ГПК така предявения от нея иск, като е преминала към установителен, с каквото право, съобразно нормата тя разполага, поради това, че установителния иск за съществуване на спорното право, имплицитно се съдържа в осъдителния. Първостепенния съд, както с доклада по делото / вж. определение №524/21.06.2010г./, така и с решението си по спора е отчел това изменение и е очертал ясно предмета на спор, като е разгледал и отхвърлил установителен иск по чл.422 ГПК. Също такъв иск е разгледал и уважил, след отмяна на решението на първостепенния съд и второинстанционния съд с правомощията си на въззивна инстанция. Следователно, не е бил разгледан осъдителен иск, за който страната твърди, че е недопустим.
Двете разгледани решения са относими към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но и спрямо него страната не обосновава извод за наличие на противоречие при разрешаването на поставените въпроси, тъй като и двете цитирани решения – ТР ОСГК №142-3/54г. и 590/09г. на ВКС не разглеждат поставения от страната във връзка с това основание въпрос, свързан с погасителната давност за вземанията за задатък. Следователно, не е налице противоречиво разрешаване на поставен правен въпрос по цитираните решения, които,както вече бе посочено и като цяло не третират еднакви хипотези с разглежданата, поради което не е налице и фактически идентитет между тях, за да бъде обоснован валидно довода за наличие на основание по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК.
Развитите от страната доводи за неправилност на постановения съдебен акт,в контекста на нейното разбиране по фактическата и правна обстановка по спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предмет на разглеждане от съда след като решението бъде допуснато до касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което се е позовал касатора/, предполага, обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната, не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не кратката интерпретация на диспозитива на т.4 на цитираното тълкувателно решение, нито подробните доводи за неправилност на решение на ВКС, което не е предмет на инстанционен контрол. Липсват и доводи за неяснота на нормата на чл.111, б.”б” ЗЗД, която като императивно очертаваща специфична давност/ изключение от общото правило/, изчерпателно изброява хипотезите, при които е приложима, като разширителното й тълкуване не намира опора в закона, нито касаторът е сочил аргументи в тази насока. Още повече, че по приложението на нормата е налице само едно цитирано и съобразено и от въззивния съд решение на ВКС, обективиращо казуална практика. Другите цитирани актове не засягат този въпрос,нито обосновават разширително тълкуване на тази норма за да е налице и противоречие при прилагането й и нужда от нарочно тълкуване.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящето производство разноски в размер на 3500лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 395 от 19.07.2011 г. по т.д. № 369/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА СД „О. и сие” – [населено място] да заплати на Е. А. М. от [населено място] направените пред касационната инстанция разноски в размер на 3500лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: