4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
София, 07,05,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и трети април през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 201 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 1583 от 13.ІІ.2012 г. на [фирма] – С., подадена против въззивното определение № 1505 на СГС, ГК, от 20.І.2012 г., постановено по ч. гр. дело № 7947/2011 г., с което, по насрещната съвместна частна жалба на [фирма]-С. и Г. Ив. Г. от същия град, е било отменено първоинстанционното разпореждане от 8.ХІ.2010 г. за снабдяване на търговеца настоящ частен касатор със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа но документ по реда на чл. 417, т. 9 ГПК и в резултат е бил обезсилен издаденият в полза на последния изп. лист за сума в размер на 34 844.87 евро, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 1.ХІ.2010 г. и до окончателното й изплащане, както и за сума в размер на 1 459.01 лв. разноски, 432 лв. платен от заявителя адвокатски хонорар и 5 390.45 лв. държавни такси.
Оплакванията на търговеца частен касатор са за постановяване на атакуваното въззивно определение в нарушение на материалния закон и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му, ведно с присъждане на разноски по делото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма]-С. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение СГС се е произнесъл по един материалноправен и един процесуалноправен въпрос, които били решавани противоречиво от съдилищата в страната, а и предвид „скорошното въвеждане на заповедното пр-во в гражданския процес”, същите били от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото. Първият от тях е: „дали ако в запис на заповед не е достатъчно конкретизирано посоченото място на плащане, това води до невъзможността да се приложи презумпцията при непълнота на съдържанието на ценната книга по чл. 536, ал. 3 ТЗ /погрешно посочен в т. 1 от изложението текст на „чл. 526 ТЗ”, в който няма ал. 3/, а оттам и до нищожност на съответния менителничен ефект. Докато вторият от въпросите е за допустимостта на института на „обективното съединяване” в заповедно пр-по по чл. 418 ГПК.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма] – С., както и ответникът Г. И. Г. от същия град, писмено са възразили както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред СГС, частната касационна жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
1. По формулирания от частния касатор „материалноправен” въпрос:
За да отмени първоинстанционното разпореждане за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК /с последица обезсилване на издадения въз основа на тази заповед изп. лист в полза на заявителя настоящ частен касатор за сума в размер на 34 844.87 евро главница, ведно с лихви, такси и разноски/, въззивният съд е приел, че съдържанието и на двата представени със заявлението записи на заповед „не отговаря на изискването на чл. чл. 535, т. 4 ТЗ”: за посочване място на плащането и затова – „по аргумент от текста на чл. 536, ал. 1 ТЗ”, се налагал извод, че споменатите два документа „не били такива по смисъла на чл. 417, т. 9 ГПК”.
Съгласно чл. 536, ал. 3 ТЗ, само ако не е било уговорено „друго”, мястото на издаването на съответния менителничен ефект се смята за място на плащането по него, както и за местожителство на издателя му . В процесния случай обаче, съобразявайки факта, че като място на плащане изрично е било посочено [фирма], за която кредитна институция „на територията на страната действа клон на това чуждестранно юридическо лице” (с точното наименование С. Н.А. – клон С.), но пък в процесните два записа на заповед липсвал номер на банковата сметка по която следвало да се плати, „а такава информация попада в категорията на защитена от закона тайна”, СГС е отказал да приложи въпросната законова презумпция за мястото на плащане. Следователно произнасянето му не е било по правен, а по фактически въпрос: било ли е в случая уговорено „друго” в дадения менителничен ефект като място на плащане, като в тази насока отговорът е бил утвърдителен. Ето защо формулираният от частния касатор т. нар. от него „материалноправен” въпрос, всъщност не обосновава приложно поле на касационния контрол, защото е само фактически. Такова е и естеството на изричното посочване в даден менителничен ефект на съответния IBAN, по който издателят му следва да извърши надлежно плащането. Меродавно в случая е, че със свое Опр. № 549/12.VІІ.2011 г., постановено по ч. т. дело № 345/2011 г., друг състав на ВКС, ТК, Първо отделение е имал случай да се произнесе в смисъл, че: „При записи на заповед с определена дата на падеж, които не следва да се предявяват за плащане, законовото изискване на чл. 535, т. 4 ТЗ за място на плащане е спазено, в случай, че в документа е отразено, че дължимата сума е платима по конкретизирана с необходимите данни банкова сметка”.
2. По релевирания от частния касатор процесуалноправен въпрос:
В мотивите си към атакуваното определение въззивният съд е изложил съображението, че „по принцип и оглед целите на заповедното пр-во”, не следвало да се допуска обективно съединяване в едно заявления на искания за издаване на заповед за изпълнение въз основа на повече от един документ от изчерпателно изброените в разпоредбата на чл. 417 ГПК, респ. от тези по т. 9 на същия законов текст. Това произнасяне на СГС обаче, няма естеството на правен въпрос, който да е обусловил решаващите правни изводи на въззивната инстанция, а именно в този смисъл са задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк дело № 1/09 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 1505 на Софийския градски съд, ГК, от 20.І.2012 г., постановено по ч. гр. дело № 7947/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по ч. търг. дело № 201 по описа за 2012 г.