5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
София, 24,04,2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 622/2011 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №264 от 16.02.2011 г. по гр.д. №514/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация – “Т. Ч. – А. М.” – предприятие на едноличния търговец А. Е. М., [населено място], П., чрез пълномощника си адв. М. Н. е на становище, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК, поради което атакувания съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Посочил е, че с обжалваното решение било дадено тълкуване на термина “недобросъвестност”по чл. 26, ал.3, т.4 ЗМГО, за което е поддържал, че е в противоречие с практиката на ВКС, с която това понятие било определено като – „значението на точно определени факти от значение за придобиване или притежаване на определени субективни права”. Посочено е още, че във въззивното решение било прието, че знанието на факта се предполага, че то било презумирано и ответникът бил този, който следвало да докаже че не му били известни съществуващите права. Страната накратко и изложила своята защитна теза, като е поставила и фактически материалноправен въпрос относно това дали рамковия договор за търговско представителство установява, че дистрибутора знае, че вносителя притежава право на марка за определен клас стоки. Цитирани са множество решения на ВКС, които според страната давали подобно на горното определение за понятието „ добросъвестност”. Касаторът е поставил и въпроси определени като процесуалноправни относно доказателствената тежест за установяване знанието на ответника за съществуване на марката. В заключение е поставил и няколко въпроса, които е определил като такива „от значение за развитие на правото”.
Касаторът е поставил като правен въпрос, макар и непрецизно формулиран, този свързан с тълкуването на понятието “ недобросъвестност” по смисъла на чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, който установява наличие на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.Определеният от него като материалноправен въпрос / в първата част на изложението/ няма такава характеристика, тъй като е фактически, а не правен. Макар и посочила всички фактически състави на чл.280, ал.1 г т.1-3 ГПК, страната не е навела доводи по основанието по т.1 на текста, тъй като не е обсъждала практика визирана в т.2 на ТРОСГТК №1/09г., а е изброила само казуална практика на ВКС т.е. относима към основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК / с оглед цитираните решения/, предполага разрешаване на поставения релевантен въпрос в противоречие с разрешенията дадени с друго влязло в сила решение. Посочените определения по чл.288 ГПК не съставляват практика. За да остави в сила решението на първостепенния съд за уважаване на предявения иск по чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО, въззивният съд е приел, че съобразно изслушаната експертиза процесната марка, регистрирана от ответника, съдържа идентични елементи, намиращи се в регистрираните от ищеца две търговски марки/ както като графичен така и като словен елемент/, налице е и съвпадение на стоките, за чието обозначение са предназначени марките. Прието е още, че е било установено, че управителят на ответното дружество е сключил договор за дистрибуция на българския пазар за произведени козметични продукти, за които са били регистрирани марките, разгледано е и писмо от 29.08.2007г. относно изявление на ответника именно в качеството му на дистирбутор. От тези фактически данни е изведен и правния извод за недобросъвестност в търговско поведение на ответника.Това е решаващият мотив на съда, съобразно който той е преценявал установените факти по спора, като е посочил изрично, че недобросъвестността от обективна страна съставлява действие, предприето в разрез с добрите нрави и търговски практики, а от субективна – знанието на ответника, че нарушава чужди права. Тези изводи не влизат в противоречие с цитираните решения на ВКС, тъй като съдът не е приемал нещо различно от изведената от касатора обща дефинитивност на понятието. Още повече, че тези решения третират различна фактическа обстановка и съответно предполагат различни правни изводи. Следователно, не е налице поддържаното противоречие. Не се обосновава довод за приложно поле на нормата и във връзка с другите поставени въпроси– съставите на касационния съд не са мотивирали изводите си за наличие на знание у заявителя за това, че заявената от него марка принадлежи на друг правен субект, с оглед косвени данни и предположения, а са ги извели от конкретно осъществени и доказани юридически факти, чиято съвкупност е довела и до постановения от тях правен резултат. Във връзка с така поставения въпрос и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, следва да се отбележи, че макар и ЗМГО да не дава легална дефиниция на понятието “ недобросъвестност” в хипотеза на подаване на заявка за регистрация на търговска марка, не може да бъде направен извод, че разпоредбата на чл.26, ал.1, т.4 ЗМГО е неясна и да бъде изведено противоречивото й прилагане. Този извод произтича от това, че “недобросъвестността” е обща правна категория приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена пряко от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения. Поради това тя е понятие, свързано с относително определените правни норми, при приложението, на които винаги се прави конкретна преценка на обстоятелствата.В тази връзка, законодателят не дефинира легално и редица други правни категории, подчиняващи се също както и разглежданата на общите правни принципи, определящи тяхното индивидуално правно значение и съдържание, поради което и спрямо тях се провежда и еднозначно тълкуване, в контекста на конкретно осъществени юридически факти, съответствуващи на тези принципи. Освен това, както и страната е посочила налице е и последователна и безпротиворечива практика на ВКС, като самата тя е изброила редица актове на същия съд определящи еднозначно правната дефинитивност на понятието и доколкото въззивният съд не го е определил по различен начин, то и не се установява приложно поле на касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулираните правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като формулираните общо въпроси в контекста на становището на страната,а не съобразно решаващите изводи на съда, както и възпроизвеждане текста на нормата нямат относимост към основанието Няма такава относимост и краткото излагане на разбирането на страната по поставените общи въпроси.
С оглед на изложеното, не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №264 от 16.02.2011 г. по гр.д. №514/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: