5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№190
София, .22.03.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 660/2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „П., рехабилитация и отдих”Е. –[населено място] против решение № 26 от 18.01.2010 г. по гр.д. №1197/2009 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение №39 от 30.09.2008г. по гр.д. 867/07г. в частта му, с която е бил отхвърлен предявения от Ц. кооперативен съюз против „П., рехабилитация и отдих”Е. –[населено място] иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД до размера на 108 170.96лв. – сума съставляваща обезщетение за неправомерното ползване на собствен на ищеца имот без правно основание за периода – 23.02.2001г. – 31.03.2003. и по същество иска в същата част е уважен, както и в частта относно присъдената законна лихва върху тази сума и в частта за разноските.
Ответникът по касация – Ц. кооперативен съюз–[населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложение си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът е заявил, че решението било постановено в противоречие с практиката на ВКС. Конкретно е сочил, че е налице противоречие с ППВС № 1/70г. – т.5, с която, според него било постановено „по исковете по чл.59, ал.1 ЗЗД обогатяването не е следствие на обедняването”. В тази връзка е посочено още, че САС не бил изследвал въпроса за обогатяването му, а приел, че „ това е сумата и на обогатяване и я присъдил на ищеца”. Освен това САС не бил обсъдил още възраженията направени пред първоинстанционния съд, не изследвал дали са реализирани доходи от търговска дейност, с което постановил решението си в противоречие с т.4 на ППВС № 1/79г. и „ трайната съдебна практика която е прогласена” в решение №1329/95г. на ВС, V г.о. Лаконично е отбелязано, че с ТРОСГК №111/62г. било прието , че искането за прихващане следвало да се разглежда и когато е представено под формата на възражение, а САС не го бил разгледал.В същия смисъл били и решение № 1167/98г. на ВКС и ТРОСГК № 85/68г. и ПП ВС № 6/74г. С т.2 касаторът е обозначил твърдение,че повдигнатия правен спор бил решаван противоречиво от съдилищата, в която връзка накратко е развито оплакване за това, че съдилищата не обсъдили направеното възражение за подобрения в имота, но тъй като първостепенния съд отхвърлил иска и това не се отразило „ в противоправен резултат”, а въззивния съд го уважил и в този случай било „ абсолютно задължително” да обсъди възражението за прихващане. Възпроизведен е и текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК като е посочено че обсъдените в.т1 и 2 нарушения на закона, освен че били в противоречие с практиката на ВКС, били противоречиво решавани и „ представлявали и значим правен спор със значение за развитие на правото”. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касатора, предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен /, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът е посочил, че било налице противоречие с т.4 и 5 ППВС№1/79г. Това противоречие, обаче е обосновано не с противоречивото разрешаване на конкретен правен въпрос, а с оплаквания за незаконосъобразност на изводите на съда, изведени от неправилно възприета, според страната, фактическа обстановка с оглед доводите за необсъждане на определени твърдяни факти и с наведени за първи път пред настоящата инстанция възражения по основателността на иска. С цитираната т.4 на ППВС №1/79г. е дефинирана разликата в правните последици при уважаване на иск по чл.59 ЗЗД и такъв по чл.55 ЗЗД, а именно това, че при уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, следва да бъде върната по-малката сума между обедняването и обогатяването, а с т.5 са определени изискванията за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, изразяващи се в наличието на връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. Доколкото решаващият състав не е приел нещо различно във връзка с разяснената със задължителна практика характеристика на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД, то и соченото общо противоречие не установява приложно поле на касационно обжалване. Такова не обосновава и сочената казуална практика на ВС в същия смисъл, тъй като Постановлението на Пленума на ВС, обобщава именно такава практика и след като то е ирелевантно, практиката на тричленните състави на ВС не може да установи предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Направените оплаквания за неправилност на съдебния акт също така са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 т.1 – 3 ГПК, тъй като се квалифициран по чл.281 ГПК и се разглеждат само ако решението бъде допуснато до касационно обжалване.
Страната е поддържала наличие на противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВС, която тя е свързала с твърдението, че искането й за прихващане следвало да бъде разгледано от въззивния съд. Така заявено, обаче, това противоречие/ дори и да беше установено, а случаят не е такъв/ е ирелевантно спрямо разглежданото основание, тъй като е поддържано като относимо не към установеното в производството и съответно приетото от въззивния съд, а към твърденията на страната, които са подлежали на доказване в процеса. Освен това, фактически невярно е твърдението, че не е налице произнасяне по направеното от касатора възражение за прихващане. Въззивният съд е мотивирал подробно, съответно на установените факти, това, че основателността на това възражение е недоказано, с оглед изключването от доказателствения материал на основание чл.101, ал.1 ГПК / отм./на представените доказателства, установяващи извършването на подобрения, а ответника не е доказал наличието на изискуемо и ликвидно вземане, което е и основание за осъществяване на компенсацията съгл. чл.103 ЗЗД / отм./. Правилността на тези изводи не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК, а спрямо тези мотиви, които са решаващи, страната не е заявила нито правен въпрос, нито е мотивирала наличие на противоречие с цитираните тълкувателни решения, с оглед фактическия извод за недоказаност на вземането. В тази връзка, следва да се посочи и това, че ТРОСГК № 85/68г. е изобщо неотносимо към случая с оглед отмяната му с т.7 на ППВС № 6/74г., в частта относно уреждане на правоотношенията при подобрения. Няма относимост към хипотезата визирана от чл.280, ал.1, т.1 ГПК и сочената казуална практика на ВС- тя може да обоснове довод по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но само ако страната е сочила правен въпрос, разрешен в противоречие с цитираните решения и е обосновала противоречие с изводите на съда, а не ги е разгледала в подкрепа на своето становище по спора.Така развити доводите й всъщност съставляват оплакване за неправилност на съдебния акт, поради неприемане мотивирането на съда на установените факти и правни изводи, квалифицира се по чл.281 ГПК, но е неотносимо към производството по чл.288 ГПК.
От изложеното по т.2 ГПК макар и косвено може да бъде изведено твърдяно портиворечие между постановените по спора решения, което не обосновават валидно въведен довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Решенията постановени по конкретен правен спор по реда на инстанционния контрол не са влезли в сила, тъй като подадените жалби срещу тях, с оглед суспензивния си и деволутивен ефект, предполагат висящност на спора, а в поредността на тяхното постановяване тези решения са били и отменяни, поради което не могат да формират изобщо практика на съответния съд и не съставляват такава по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Освен това, тези решения като постановени по един и същ правен спор определят единствено процесуалния способ за приключване на делото с влязло в сила решение, което ще съставлява такава практика, тъй като само такова решение може да формира сила на пресъдено нещо.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ чийто текст е възпроизвел касатора/, предполага, обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не възпроизвеждане текста на нормата.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 26 от 18.01.2010 г. по гр.д. №1197/2009 г. на Софийски апелативен съд, в обжалваната му част, с която след отмяна на решение №39 от 30.09.2008г. по гр.д. 867/07г. в частта му, с която е бил отхвърлен предявения от Ц. кооперативен съюз против „П., рехабилитация и отдих”Е. –[населено място] иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД до размера на 108 170.96лв. – сума съставляваща обезщетение за неправомерното ползване на собствен на ищеца имот без правно основание за периода – 23.02.2001г. – 31.03.2003., по същество иска в същата част е уважен, както и в частта относно присъдената законна лихва върху тази сума и в частта за разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: