7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 712
София, 28,10, 2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 186 по описа за 2010 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 14/4.І.2010 г. на Т. И. Т. и К. И. Николов – двамата от гр. Враца, подадена чрез процесуалния им представител адв К. И. от С. против решение № 1440 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 23.ХІ.2009 г., постановено по гр. дело № 569/08 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 634 на Врачанския ОС, ГК, от 24.ІV.2008 г. по гр. дело № 573/07 г. С последното е било признато за установено по отношение на настоящите двама касатори, че М. Ц. Ц. от гр. Враца не им дължи суми общо в размер на 263 230 лв. на основание два подписани от него два записа на заповед от датата 6 юни 2006 г.
Оплакванията на двамата касатори са за необоснованост, нарушаване на материалния закон, а също и за постановяване на атакуваното въззивно решение при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това те претендират касирането му, вкл. и в частта за присъдените в тяхна тежест разноски в размер на 20216.20лв., както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъде отхвърлен предявеният срещу тях отрицателен установителен иск на М. Ц. Ц. с правно основание по чл. 254 ГПК /отм./
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение С. се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправните въпроси досежно записа на заповед като обезпечителна или самостоятелна сделка и за връзката между абстрактните и каузалните сделки, а също и по процесуалноправния въпрос за доказването обезпечителния характер на менителничния ефект посредством гласни доказателства при установяване на каузалните отношения между страните по спора. Тези въпроси били от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото, понеже се налагало тълкуване на чл. 254 ГПК /отм./, респективно на чл. 439 ГПК „в частта, от която липса съдебна практика”. Във връзка с твърдяното наличие на първата от релевираните две предпоставки за допустимост на касационния контрол жалбоподателите се позовават на шест решения и едно определение, постановени от отделни състави на ВКС, както следва: 1/ Решение № 1221/30.ХІ.2000 г. по гр. д. № 1305/2000 г.; 2/ Р. № 1414/29.Х.2003 г. по гр. д № 2264/02 г. на ІІ-ро г.о. на ВКС ; 3/ Р. № 26/4.ІІІ.2005 г. по гр. д. № 1143/03 г. на ІІ-ро г.о. на ВКС; 4/ Р. № 890/8.Х.2008 г. по гр.д. № 2748/07 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС; 5/ Р. № 700/12.VІІ.2006 г. по гр. д. № 202/2006 г. на ІІ-ро г.о.; 6/ Р. № 59/1.ІІІ.2005 г. по гр.д. № 40/2004 г. на ІІ-ро г.о. на ВКС, както и Опр. № 181/7.ІV.2009 г. по т.д. № 55/09 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС, постановено в пр-во по чл. 288 ГПК, с което касационно обжалване на атакуваното въззивно решение е било допуснато „при хипотеза на неразгледан от съда въпрос за каузалните отношения между страните”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация М. Ц. Ц. от гр. Враца писмено е възразил чрез процесуалния си представител адв. Г. Г. С. от С. както по допустимостта на касационното обжалване, така по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки присъждане на направените разноски по делото.
Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред С., касационната жалба на Т. Ив. Т. и К. Ив. Николов от гр. Враца ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
Съгласно задължителните за съдилищата в Р. постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не само, че не е задължен, но и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, нито и от сочените в жалбата му факти и обстоятелства. Н. на релевантния правен въпрос е само по себе си достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, т.е. без да е необходимо да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
В случая посоченото от двамата касатори Опр. № 181/7.ІV.2009 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС, постановено по т. д. № 55/2009 г. предхожда приемането на горецитираното тълкувателно решение, но независимо от констатираната от съдебния състав липса на ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, касационният контрол е бил допуснат поради това, че при произнасянето си по материалноправния въпрос „за връзката между записа на заповед и конкретното каузално отношение, послужило като причина на неговото издаване”, а оттам – и по процесуалноправния въпрос: за произтичащото от това разпределение на доказателствената тежест в процеса, въззивният съд бил допуснал отклонение от константната практика на ВКС досежно необходимостта да се изследват конкретните, паралелно съществуващи каузални отношения между страните по спора при реализиране на менителнични права. Обжалваното от Т. И. Т. и К. Ив. Николов решение на С. е постановено в съответствие, а не в противоречие с Р. № 1221/30.ХІ.2000 г. на бившето V-то г.о. на ВКС по гр. д. № 1305/2000 г., в което се приема, че при произнасянето си по въпроса за дължимостта на сумата по издаден въз основа на запис на заповед изп. лист по отрицателния установителен иск с правно основание по чл. 254 ГПК /отм./, решаващият съд следва за разгледа както доводите на ищеца, основаващи се на твърдения за редовност на документа и валидно възникване на задълженията по него, но задължително следва да обсъди и наведените досежно каузалните отношения, по чиито повод менителничният ефект е бил издаден. Що се отнася до цитираното в изложението на касаторите Р. № 26/24.ІІІ.2005 г. на ІІ-ро г.о. на ВКС по гр.д. № 1143/03 г., то е било постановено по предявени искове за изпълнение на един устен договор за заем и заплащане на обезщетение за забавено изпълнение, а не по иск с правно основание по чл. 254 ГПК /отм./, но независимо от това споделя разбирането, че „макар и абстрактна сделка, записът на заповед се издава във връзка с обезпечаване на едно каузално задължение, каквото е това по договора за заем”. Не се констатира противоречие между обжалваното понастоящем решение на С. и приетото с Р. № 1414/29.Х.2003 г. по гр. дело № 2264/02 г. на ВКС, че ако в записа на заповед липсва някое от съществените условия по чл. 535 ТЗ, което да отнема менителничния му характер, при иск по чл. 254 ГПК не отпада задължението на съда да изследва дали вземането по каузалната сделка съществува или не, което всъщност е предметът на този иск. Приемайки в процесния случай, че издаването на двата записа на заповед от 6.VІ.2006 г. с падеж, определен по начин, различен от този по чл. 486, ал. 1 ТЗ, което обуславя „тяхната нищожност и ги лишава от правната им стойност на менителнични сделки”, С. вече е бил изложил обстойно аргументирани съображения в мотивите към атакуваното решение относно сключен между страните по спора писмен договор за заем, предоставената по който сума на издателя на записите на заповед изцяло съвпада по размер със сбора на вземанията, за плащането на които той безусловно се е задължил към касаторите Т. и К. И.. Споделени са били изцяло и изводите на първостепенния съд касателно доказателственото значение на нищожните записи на заповед като разписки, съдържащи „индикации за наличието на облигационен договор, с оглед на което предмет на изследване стават тези отношения между страните”: съгласно горецитираното Р. № 1414/29.Х.2003 г. по гр.д. № 2264/02 г., но също така и Р. № 174/12.ІV2005 г. по гр.д. № 431/04 г.
В заключение, след като нито едно от сочените от касаторите решения на отделни състави на ВКС не е такова, постановено по реда на чл. 290 от сега действащия ГПК, служебно ще следва да бъде преквалифицирана релевираната от тях първа предпоставка за допустимост на касационното обжалване от такава по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК – в предпоставката по т. 2 на същия законов текст. Цитираните решения представляват константа практика на отделни състави от гражданската и търговската колегии на ВКС за задължително изследване в пр-вото по иска с правно основание по чл. 254 ГПК /отм./ на връзката между всеки един запис на заповед и конкретното каузално отношение, послужило като причина за неговото издаване. Съпоставени с обжалваното от Т. и К. И. от гр. Враца решение на С., тези актове на ВКС не разкриват въпрос, който да е решаван противоречиво от съдилищата в Р., вкл. и по отношение допустимостта каузалното правоотношение да се установява с всички годни доказателствени средства, които ГПК /отм./ предоставя на разположение на страните по спора.
Наред с всичко изложено дотук ще следва да се подчертае, че допълнително релевираната от касаторите предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както това е разяснено с постановките по т. 4 на цитираното тълкувателно решение, би била налице ако разглеждането на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен с обжалваното въззивно решение, би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й, като функция от настъпили изменения в законодателството и в обществените условия. Съответно значението му за развитие на правото би намерило проявление ако законите са непълни, неясни или противоречиви: за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя съответно актуализирана. В процесния случай обаче касаторите Т. и К. И. от гр. Враца правят произволна връзка между разпоредбата на чл. 254 ГПК /отм./, от една страна и текста на чл. 439 от сега действащия процесуален закон – от друга, намирайки, че се налагало тълкуване „в частта, от която липсва съдебна практика”. След като въззивното решение, което е предмет на жалбата им е постановено по реда на отменения ГПК повдигнатият въпрос има изцяло хипотетичен характер, толкова повече, че разпоредбата на чл. 439 от действащия процесуален закон не е аналог на правилото на чл. 254 ГПК /отм./, защото представлява компонент от съществено различна правна среда, в която институтът на чл. 237 и сл. ГПК /отм./ е заменен от института на заповедното производство.
При този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК не следва са бъдат присъждани разноски на ответника по жалбата М. Ц. Ц. от гр. Враца, тъй като липсват данни такива реално да са били направени пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1440 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 23.ХІ.2009 г., постановено по гр. дело № 1286/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 186 по описа за 2010 г.