4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
С., 24,07,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети юли през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…….……..……………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 392 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 – във вр. чл. 130 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 3099 от 9.V.2012 г. на Ц. С. А. от [населено място], подадена против определение № 685 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 27.ІV.2012 г., постановено по ч. гр. дело № 13/2012 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу първоинстанционното прекратително определение № 3162 на Пловдивския ОС от з.з. на 18.ХІ.2011 г. по гр. д. № 2362/2011 г. и допълнителното такова по същото дело: № 15 от 3.І.2012 г., постановено по реда на чл. 78, ал. 4 ГПК, с което А. е бил осъден да заплати на всеки един от двамата ответници по неговия отрицателен установителен иск /за недължимост на сума в размер на 22 500 евро/ по 750 лв. деловодни разноски.
Оплакването на частния касатор А. е за незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение: като постановено при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му, ведно с потвърденото с него прекратително определение по чл. 130 ГПК на Пловдивския ОС, и връщане на делото на същия състав на последния – за по-нататъшни процесуални действия по предявения отрицателен установителен иск срещу двамата ответници за недължимост на сумата в размер на 22 500 евро.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по следните два процесуалноправни въпроса: 1/ За допустимостта на отрицателен установителен иск досежно несъществуването на парично задължение, обективирано в писмен договор, предявен от длъжника срещу кредитора по сделката, когато последният поддържа, че вземането му съществува, но все още не е предприел действия за реализирането му по съдебен ред; 2/ За това дали евентуално възражение на длъжника в бъдещо заповедно производство, продължаващо в искова фаза по реда на чл. 422 ГПК, може да е процесуална пречка за предявяване на отрицателен установителен иск за несъществуване на същото парично вземане.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК двамата ответници по касация [фирма]-гр. П. и живущият в този град немски гражданин Р. К. Х. В. З. /ЛНЧ [ЕГН]/ писмено са възразили както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Пловдивския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на Ц. С. А. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
В процесния случай въззивната инстанция е споделила решаващите правни изводи на първостепенния съд за недопустимост на отрицателен установителен иск с предмет несъществуване на вземане по договор от 2008 г. и споразумение от 2010 г. между страните по спора: понеже щом липсвали данни за образувани към настоящия момент производства, по които А. да е ответник, то за същия не бил налице пряк правен интерес от заявените отрицателни установителен претенции.
Но съгласно Опр. № 935 на ВКС, ТК, Първо отделение от 15.ХІІ.2010 г., постановено по ч. т. д. № 640/2010 г. и препращащо от своя страна към решение № 419/1975 г. на І-во г.о. на ВС на НРБ /Сб. пор. № 50/, не е необходимо правният интерес от водене на установителен иск да е непременно непосредствен, т.е. пряк, а е достатъчен и евентуален правен интерес. В този смисъл Опр. № 288/16.VІ.2010 г. на ВКС, ГК, Първо отделение, постановено по ч. гр. дело № 108/2010 г. изрично счита, че изискването за интерес от установителен иск не трябва да се прилага строго, а и според това дали установителният иск цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право той е в първия случай положителен, а във втория – отрицателен. И още: „Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск – зависи коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора. Да се уважи отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърляне на положителен такъв – това обяснява защо и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също”. Видно и останалите четири определения на състави от ГК и ТК на ВКС, приложени от частния касатор към изложението по жалбата му, а именно Опр. № 135/16.ІІІ.2012 г. г. на І-во г.о. по ч. гр. д. № 335/2011 г., Опр. № 108/19.ІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. д. № 90/2009 г., Опр. № 311/26.V.2009 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. д. № 272/09 г., както и Опр. № 414/15.VІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 390/2010 г., е, че наличието на правен интерес от водене на отрицателен установителен иск – бил той за собственост или за несъществуването на вземания на доставчици на ел. енергия, е било схващано единствено на плоскостта на направените в обстоятелствената част на съответната искова молба фактически твърдения на подателя й, а не според становището и възраженията на ответника по същата.
Ето защо в процесния случай е налице противоречие с константната практика на ВКС и затова касационният контрол на атакуваното въззивно определение е допустим в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Разгледана по същество частната касационна жалба е основателна.
Правен нонсенс е разбирането, че когато липсват данни ищецът по отрицателен установителен иск да е ответник по други, образувани срещу негови производства, същият няма правен интерес от водене на такъв иск. Логически продължено това разбиране отрича въобще института на отрицателния установителен иск след влизането в сила на сега действащия процесуален закон, понеже в чл. 422-вр. чл. 415 от същия изрично бил уреден т. нар. „иск за съществуване на вземането”. Но никъде в действащите след 1.ІІІ.2008 г. съдопроизводствени правила не е предвидено отрицателният установителен иск да се предявява единствено като насрещен на този по чл. 422 ГПК, както следва от логиката на атакуваното въззивно определение. Ето защо, като необосновано и незаконосъобразно, последното ще следва да бъде касирано, а с него да се отмени и потвърденото първоинстанционно прекратително определение и делото да бъде върнато на същия състав на първостепенния съд: за по-нататъшни процесуални по отрицателния установителен иск на Ц. С. А. срещу двамата ответници /физическо и юридическо лице/ за недължимост на сумата от 22 500 евро.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 685 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 27.ІV.2012 г., постановено по ч. гр. дело № 13/2012 г., КАКТО И потвърдените с него: 1/ Определение по чл. 130 ГПК на Пловдивския ОС от з.з. на 18.ХІ.2011 г. за прекратяване на производството по гр. дело № 2362/2011 г. поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск; 2/ За допълването му с определение № 15 от 3.І.2012 г. с присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в полза на двамата ответници по този иск.
В Р Ъ Щ А делото на същия състав на Пловдивския ОС за по-нататъшни процесуални действия по съществото на предявения от А. отрицателен установителен иск за недължимост на сума в размер на 22 500 евро.
О С Ъ Ж Д А [фирма] с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], ет. ІV, КАКТО И неговия управител Р. К. Х. В. З. ЛНЧ [ЕГН], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 1 ГПК, да заплатят на Ц. С. А. от [населено място], [улица] ОБЩО сума в размер на 30 лв. /ТРИДЕСЕТ ЛЕВА/ – като равностойност на направените от ищеца разноски за обжалване на първоинстанционното прекратително определение на Пловдивския ОС по гр.д. № 2362/2011 г. пред въззивната и касационната инстанции.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по ч. т. дело № 392 по описа за 2012 г.