7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 609
С., 30,07,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и осми май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………..………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 887 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 21268/30.VІ.2011 г. на [фирма]-гр. В., подадена против онази част от въззивното решение № 476 на Варненския ОС, ТК, от 19.V.2010 г., постановено по т. д. № 736/2011 г., с която този търговец е бил осъден, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и, съответно, на основание чл. 86, ал. 1 от същия закон, да заплати на софийското сдружение с нестопанска цел „Б.” сума в размер на 21 384.47 лв. представляваща равностойност на уговорено помежду им с договор от 15 май 2003 г. „отчисления за авторско възнаграждение” върху рецептури и методологии за промишлено производство на пожарогасителни прахове за периода от тази дата и до 30.ІХ.2003 г., както и сума в размер на 9 950.60 лв., представляваща дължима мораторна лихва върху горепосочената главница съответно за периода от 13 януари 2006 г. и до датата на завеждане на делото /18.ХІ.2009 г./, както и законната лихва върху главницата от 21 384.47 лв., считано от последната дата и до окончателното й изплащане, а също и 3 411.93 лв. разноски.
Оплакванията на търговеца касатор са както за недопустимост /по арг. от текста на чл. 96 ЗАПСП/, така и за постановяване на въззивното решение в тази негова осъдителна част при допуснати от състава на Варненския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 266 ГПК/. С оглед това се претендира частичното му обезсилване, респ. касиране, и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който обективно кумулативно съединените осъдителни искове на софийското сдружение с нестопанска цел „Б.” /по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 от същия закон/ в размер на горепосочените две суми да се отхвърлят, като неоснователни и недоказан, а на търговеца настоящ касатор де бъдат присъдени всички направени в инстанциите съдебно-деловодни разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваните две осъдителни части на въззивното решение Варненският ОС се е произнесъл по шест материалноправни и три процесуалноправни въпроса, както следва:
І.1/ Дали рецептурата и методологията могат да се възприемат изобщо като обект на авторско право, „собствено обект на закрила от закона” и кой е този нормативен акт, който дава регламент на общественото отношение – законът за авторското право и сродните му права или законът за патентните и регистрацията на полезните модели;
І.2/ Ако приложимият по отношение на рецептурата и методологията закон е вторият от посочените два, то действително ли ще е разпореждането и управлението с такива права от страна сдружение по чл. 40 ЗАПСП, т.е.; по първия закон;
І.3/ Възможно ли е да се приеме, че ищцовото сдружение притежава статут на организация по смисъла на чл. 40 ЗАПСП, при положение, че то дори не е твърдяло „кой е автор на рецептурите и методологиите, предмет на разпореждане с процесния договор”;
І.4/ Може ли организации извън посочените в чл. 40 ЗАПСП да се считат за „правосубектни за разпореждане и управление с интелектуални права на трети лица”;
І.5/ За да може един платеж да се преценява като периодичен – от гледна точка на чл. 111, б. „в” ЗЗД, достатъчно ли е вземанията на кредитора да са еднородни (за пари или за заместими вещи) и изискуемостта им да настъпва на определен еднакъв интервал от време, независимо от размера им;
І.6/ Как възниква авторството върху метод или рецепта – по силата на императивните обективноправни норми на съответния закон /бил той ЗАПСП или закона за патентите и регистрацията на полезните модели/ или по съгласие на страните на един облигационен договор;
ІІ.1/ Имат ли юридическите лица с нестопанска цел „собствена обща процесуална правосубектност” да завеждат искови дела вместо членовете си или с оглед на разпоредбата на чл. 40, ал. 7 ЗАПСП тази правосубектност се явява ограничена само за изброените искове „доколкото в случая правната квалификация не е никоя измежду чл. 94, 94а или 95 ЗАПСП”;
ІІ.2/ Недопустимо или нищожно е обжалваното решение вследствие неспазване на специалната родова подсъдност, предвидена от ЗАПСП;
ІІ.3/ Възможно ли е при съдебно отричане от страна на ответника на съществуването на едно вземане, същото да бъде признато от него чрез позоваване на извънсъдебното му частно изявление, „прието за доказано чрез документ, отхвърлен като доказателство от Варненския ОС като представен едва за пръв път пред въззивната инстанция”.
От така формулираните общо девет правни въпроса в противоречие с практиката на ВКС, изразена в Р. № 168/22.ХІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т.д. № 408/09 г., бил този означен като „І.5”: относно характера на един платеж като „периодичен”, докато останалите осем въпроса били такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация софийско сдружение с нестопанска цел „Б.” писмено е възразило чрез процесуалния си представител по пълномощие от АК-Б. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение на Варненския ОС в атакуваните негови две осъдителни части, изрично поддържайки, че касационната жалба на търговеца била просрочена.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283-вр. чл. 60, ал. 3 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския ОС, касационната жалба на [фирма]-гр. В. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По оплакването за порок на въззивното решение в атакуваните негови две осъдителни части по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК:
По аргумент за противното от текста на чл. 270, ал. 4 ГПК, според който решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд, в обратна хипотеза, каквато е процесната, се поставя въпрос следва ли в хода на касационния контрол да бъде обезсилено въззивно решение на окръжен съд и потвърденото с него на районен, ако вместо на последния искът е бил подсъден на окръжен съд като първа инстанция по силата на изрично разпореждане в специален закон: в случая по чл. 104, т. 6 ГПК-във вр. чл. 96 ЗАПСП. От друга страна, съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесла въззивната инстанция, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта /респ. – нищожността/ на обжалваното решение и то „ако съществува вероятност” последното да страда от такива пороци /по смисъла на чл. 281, т.т. 1 и 2 ГПК/. Единствено такава хипотеза ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта на атакувания съдебен акт, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.
В процесния случай такава вероятност не съществува.
Разпоредбата на чл. 96 ЗАПСП наистина предвижда, че споровете по този закон са подсъдни на окръжните съдилища, но спорът, по който е било постановено обжалваното въззивно решение на Варненския ОС не е по естеството си такъв по специалния закон, произтичащ от нарушение /деликт/, а е бил облигационен – по реда на чл. 79, ал. 1 ЗЗД: във връзка с неизпълнението на договор, чиито предмет е било регламентирано използване на създадено от неколцина /инж. И. И. и колектив/ предложение с полезен ефект и съответно събиране на дължимите за използването му това възнаграждения посредством текущи отчисления от приходите от търговската дейност на касатора въз основа на негово месечно извлечение от продажбите. С влязлото в сила определение № 2666/19.ХІ.2011 г. на Варненския ОС въпросът за подсъдността на делото пред районен съд – като първа инстанция, е бил окончателно разрешен и предвид обстоятелството, че настоящият касатор е могъл по реда на чл. 121 ГПК да атакува това определение във връзка с подсъдността, но не го е сторил, доводът му за недопустимост на атакуваното въззивно решение не следва да се слуша. Що се отнася до втората част на т.нар. „процесуалноправен въпрос”, означен като „ІІ.2” в изложението на касатора към жалбата му, неговият отговор се съдържа в разпоредбата на чл. 270, ал. 4 ГПК.
2. По останалите осем релевирани в изложението на касатора към жалбата му правни въпроси:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на съда по това дело.
За да уважи иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 21 384.47 лв., както и този по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху тази главница в размер на сумата 9 950.60 лв., въззивната инстанция е приела, че въпросът дали внедрените в производство от страна касатора пожарогасителни прахове са били обект на авторска защита – по смисъла на ЗАПСП, „няма отношение към валидността на облигационно правната връзка – страните са приели, че рецептите ще се внедряват в производството на прахове, които ще се продават”. Следователно формулираните в изложението на касатора към жалбата му въпроси с поредни номера І.1, І.2, І.3, І.4, І.6, както и ІІ.1, нямат естеството на такива, които да са обусловили решаващите правни изводи на Варненския ОС досежно атакуваните две осъдителни части на неговото въззивно решение. Единствено за пълнота на настоящето изложение ще следва да се посочи, че връзката между ЗАПСП и закона за патентните произтича от § 1, ал. 2 и 3 на ПЗР на втория от тях: относно това, че искания „за авторски свидетелства”, подадени в Патентното ведомство до влизането му в сила, за които няма окончателно решение, е можело да се трансформират, по молба на заявителя, „в заявки за патент за изобретение или за полезен модел”. Но според § 8 от същите ПЗР, който е бил в сила към датата на сключване процесния облигационен договор: „Отношенията по създаването и използването на предложения с полезен ефект, които нямат специална правна закрила, се уреждат с договор, сключен между заинтересуваните лица”.
Що се отнася до въпрос № ІІ.3 в изложението на касатора, той има пряко отношение към правилността на въззивното решение в атакуваните негови две осъдителни части и не обосновава приложно поле на касационния контрол поради това, че отменителното основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК не може да се отъждествява с основание за допустимост на касационното обжалване.
В заключение, не е налице и обуславящ изхода на делото във въззивната инстанция материалноправен въпрос, който да е бил решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановено п о реда на чл. 290 ГПК Р. № 168/22.ХІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 408/09 г., която, според касатора, следвало да бъде приложена „по аналогия”, респ. с по-късното ТР № 3/18.V.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело 3/2011 г., с което е било прието, че понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Тълкувайки клаузата на чл. 13, ал. 2 от процесния договор, според която „Текущите отчисления за авторско възнаграждение се определят на 5% от приходите след постигане на съответната търговска реализация на продуктите и въз основа на месечно извлечение от продажбите и се внасят до 10-то число на следващия месец” и в крайна сметка приемайки, че „тук печалба може и да не се реализира, в който случай отчисление не би се дължало, а поради това, че реализация може и да не осъществи всяко вземане, макар и определяемо по размер, е самостоятелно” съставът на Варненския ОС не се е произнесъл в противоречие с тази практика.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 476 на Варненския окръжен съд, ТК, от 19.V.2010 г., постановено по т. д. № 736/2011 г. В ЧАСТТА МУ, с която [фирма]-гр. В. е било осъдено да заплати на С. с нестопанска цел „Б.” – С. сума в размер на 21 384.47 лв., представляваща равностойността на дължимо по сключен помежду им на основание чл. 36 ЗАПСП договор от 15.V.2003 г. и ведно със законната лихва върху тази главница от завеждане на делото /18.ХІ.2009 г./ и до окончателното й изплащане, КАКТО И В ЧАСТТА на въззивното решение, с която този търговец е бил осъден да заплати на ищцовото сдружение с нестопанска цел „Б.”-С. мораторна лихва върху горепосочената главница в размер на сумата от 9 950.60 лв. за периода от 13.І.2006 г. и до предявяване на исковете.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2