6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 659
София, 23,07, 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №`943/2012 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] –гр.П. против решение № 326 от 05.07.2012 г. по т.д. № 427/2012 г. на Пазарджишки окръжен съд .
Ответникът по касация- Н. В. А. от [населено място] е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По същество са изложени доводи за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК дружеството –касатор, чрез пълномощника си- адв.Г.Й. е очертала предмета на делото, интерпретирала е накратко приетото от въззивния съд и е посочила като „ съществен процесуален въпрос – допустимо ли е в производството по иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед възражение за нищожност на каузалната търговска сделка направено от едно трето на каузалната сделка лице”. Като друг „съществен процесуален въпрос” е формулирала – „ По какъв ред следва да бъде извършено това позоваване / на нищожност/ за да е допустимо”. Направено е оплакване, че въззивния съд не бил „ обследвал” дали производството по чл.422 ГПК и това по иск за недействителност на търговската сделка се развивали по един и същ ред, пред един и същ родово компетентен съд. Тези въпроси според касатора, обосновават извод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по тях липсвала законодателна уредба и съдебна практика.Страната пространно и буквално е възпроизвела оплакването си изложено в касационната жалба за неправилност на приетото от съда за това, че сключения между страните договор за лизинг няма характеристиката на договора за финансов лизинг, а в заключение е поставила въпрос относно това, дали при определяне на вида на договора следвало да се изхожда само от съдържанието му или и от другите документи и допустимо ли било мандатния елемент да отсъства от договора. По отношение на тези въпроси също е сочено основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, отново поради липса на законодателна уредба и съдебна практика.
Дори и да се приeмат за релевантни поставените въпроси, въпреки че са свързани с оплакването на страната за неправилност на решение и го обективират, като възпроизвеждат доводите изложени в касационната жалба,същите са хипотетични и несъобразени с правната уредба на договора за лизинг, то налице би било само общото основание за допускане на касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което по отношение на поставените цитирани въпроси се е позовал касатора/, предполага, обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната, не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е поставянето на въпроси и общото твърдение, че липсва съдебна практика и правна уредба, още повече, че съдът е извел, своите правни изводи от конкретни правни норми, т.е. не може да бъде споделено твърдението за липса на правна уредба, а страната е приложила и практика свързана с тези въпроси. Доводите за неправилност на обжалваното решение / буквално възпроизведени от касационната жалба/ не обосновават наличие на предпоставките по чл.280, ал.3 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК и се разглеждат само ако бъде допуснато касационно обжалване т.е. те са ирелевантни за основанието, на което се позовава страната.
Касаторът, чрез пълномощника си е поддържал, че въпросите относно това, дали наличието на клауза за изкупуване, според която лизингополучателя придобива правото на собственост върху автомобила определя договора като такъв за лизинг, дали впоследствие даденото съгласие при договора за сублизинг може да го санира били разрешени в противоречие с решения на ВКС, които са изброени и приложени, като спрямо тях е поддържано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Същото основание е поддържано и по отношение на въпросите – дали съдът може да се произнася по доводи, които не били въведени с жалбата, дали е допустимо трето на каузалната сделка лице да предяви възражения за нищожността й, дали неизправната страна може да се позовава на нищожност на сделката, с цел за се освободи от отговорност, допустимо ли е съдът да определя размера на приетата за неоснователна от него претенция- по начин, който не бил обсъждан от страните, може ли съдът да се произнася на служебно въведени от него основания, дали с кражбата на автомобила лизинговия договор автоматично се прекратява по право, може ли да бъде ангажирана отговорността на авалиста, когато задължението на издателя на записа на заповед е недействително и допустимо ли е въззивния съд да постанови решение въз основа и на служебно въведени основания, каквито жалбоподателя не бил въвел, като също така са сочени решения на ВКС, с които според касатора поставените въпроси са били разрешени по различен начин от този възприет от въззивния съд.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предполага обосноваване, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. Касаторът е поставил въпрос относно това дали впоследствие даденото съгласие по договора за сублизинг може да санира липсата му и е сочил противоречие при разрешаването му с решение № 88/12г. на ВКС, І т.о.Освен това е направил оплакване, че според него, съдът служебно бил навел това основание, тъй като то не било направено с въззивната жалба, от което е изведено също противоречие с изброени съдебни решения. Този въпрос не е релевантен, тъй като е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, а и не е разглеждан от него. Мотивите на решаващият състав в тази насока са свързани с недоказаност на достоверността на датата на представения договор за финансов лизинг между настоящия касатор и [фирма]. Следователно, касаторът не обосновава валиден довод за допускане на касационно обжалване, поради липса на общо основание. Страната не е формулирала ясно и точно въпрос свързан с оплакванията й за това, че неправилно съдът бил приел за допустимо въвеждането на доводи за нищожност на каузалната сделка от трето за нея лице. Доколкото е сочено в тази връзка противоречие с решение № 1399/09г. на ВКС, ІV г.о. и решение 1407/08г. на ВКС, V г.о. следва да се отбележи, че сравняваните съдебни актове не обективират идентични случаи предполагащи еднозначни правни изводи.Поради това и липсва противоречие, дотолкова доколкото въззивният съд не е приел нищо по различно от решаващите изводи възприети с тези решения за това, че на нищожността всеки може да се позове, щом има интерес за това и не е нужно да го прави при участие на страните в нищожната сделка / решение №1399/09 на ВКС, ІV г.о./. С другият цитиран съдебен акт на ВКС се приема, че с влизане в сила на решението, с което е уважен осъдителен иск на основание договор за заем се преклудират всички възражения, които ответникът е направил и е могъл да направи по претендираното на това основание вземане, т.е. такъв въпрос не е бил разглеждан от решаващия състав, което прави и това решение без правно значение за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въпросът дали съдът може да се произнася по основания, които не са наведени в жалбата е изведен от фактически неточно интепретирани оплаквания на касатора, който е поддържал в тази връзка, че направеното от длъжника възражение за нищожност на договора се основавало само на твърдението, че дружеството / сега касатор/ не било регистрирано в БНБ по Наредба № 26. Страната не е взела предвид, че с въззивната жалба изрично са поддържани направените защитни възражения, свързани с нищожност на процесния договор, като твърденията на първия ответник, развити още в писмения отговор са били в насока, че ищеца не притежава лиценз за конкретната кредитна дейност т.е. не отговаря на изискванията да сключва договори като процесния. Възражението на издателя на записа на заповед е било надлежно очертано от въззивния съд и съответно разгледано от него, с оглед недействителността на договор за лизинг, ако това твърдение на ищеца би било основателно, но решаващият извод, довел до постановяване на обжалвания правен резултат е свързан с квалифицирането на процесния договор като такъв за сублизинг, от което е изведено че недължимостта на процесното вземане се обосновава по отношение на длъжника на нищожност на клаузите на чл.4, ал.3 и 5, чл.6, ал.6, съдържащи правила приложими само по отношение на договора за финансов лизинг / чл.343ТЗ/, при който отговорността т.е. риска от случайното погиване на вещта носи лизингополучателя. В случая, поради това, че е обоснована характеристиката на процесния договор като такъв за сублизинг, то тази отговорност не се носи от ответника. Следователно, така поставения въпрос не може да обоснове и общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК тъй като не съответства на решаващия извод на съда, довел до обжалвания резултат. Същото е относимо и към поставения въпрос относно това дали неизправната страна по една сделка може да се позовава на нищожност на сделката с цел да се освободи от отговорност. Този въпрос е изцяло хипотетичен доколкото ответника не е сключил процесния договор в качеството на физическо лице, в каквото качество участва в производството. По същата причина, с оглед това, че и хонората не е страна по разглежданото в процеса каузално правоотношение, поставеният въпрос във връзка с отговорността на авалиста не е разрешен в противоречие с приетото по посочените от касатора решения на ВКС, тъй като те са постановени при различна фактическа обстановка, предполагаща различни правни изводи и съответно не обуславят наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Оплакванията на касатора, каквито по своята същност съставляват поставените въпроси относно това допустимо ли е съдът да определя размера на приетата за неоснователна от него претенция- по начин, който не бил обсъждан от страните и може ли съдът да се произнася на служебно въведени от него основания, са развити при несъобразяване на правната същност на въззивното производство и решаващата дейност на въззивният съд, който разглежда спора по същество, т.е. същият е задължен да разгледа отново съобразно своите функции, иска като обсъди събраните доказателства в съотносимост с изискванията на фактическия състав на нормата под която е бил подведен спора. В тази връзка въззивният съд е задължен при произнасяне по основателността на иска в заявения размер да се произнесе и по него, макар и тези негови изводи да не са обусловили постановения резултат и на това основание поставените въпроси да не отговарят на критериите по чл.280 , ал.1 ГПК. Освен това така формулирани тези въпроси съставляват оплакване за допуснати нарушения на процесуалните правила, което не е предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК.
Решение №322 на ВтАС по в.т.д. 381/06г. не е приложено, поради което и въпроса свързан с това дали с кражбата на автомобила лизинговия договор автоматично се прекратява по право не е обоснован по допълнителния критерий.
Пространно развитите от страната доводи за неправилност на постановения съдебен акт,в контекста на нейното разбиране по фактическата и правна обстановка по спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предмет на разглеждане от съда след като решението бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 326 от 05.07.2012 г. по т.д. № 427/2012 г. на Пазарджишки окръжен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: