5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№28
[населено място], 13.01.2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на втори декември , през две хиляди и тринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2425 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] против решение № 113 / 11.01.2013 год. по т.д.№ 2770 / 2012 год. на Софийски апелативен съд , с което е потвърдено решение № 12 / 27.03.2012 год. , постановено по т.д.№ 347 / 2011 год. на Благоевградски окръжен съд, за отхвърляне предявения от касатора против „ Югозападно държавно предприятие „ ДП Б. , иск с правно основание чл. 79 ал.1 ЗЗД , за заплащане сумата от 68 121 ,58 лева , съизмеряваща дължими от ответника на ищеца такси за издадени позволителни за дървесина от контингент местно население, на основание сключен между ищеца и Държавно лесничейство „ Б. „ ,чийто правоприемник се явява ответника, договор от 15.08.2005 год. за възлагане управлението и ползването на горите от Горския фонд в [община] , споразумение от 13.09.2005 год. и анекс към договора от 27.09.2006 година . Касаторът оспорва правилността на въззивното решение , като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила / чл.175 ГПК / – несъобразяване с всички доказателства по делото и конкретно – направено чрез възражение за прихващане признание от ответника за задълженията му към ищеца , като годно доказателствено средство , наред с приетото заключение на съдебно – икономическата експертиза .
Ответната страна – „Югозападно държавно предприятие „ ДП Б. – оспорва касационната жалба , поради липса на доказано основание за допускането й до касационно обжалване . Намира цитираната в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК казуална съдебна практика неотносима към процесния спор , както и необосновано касационно основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК . В тази връзка, счита че в пълно съответствие с утвърдената съдебна практика признанието му не е ценено като достатъчно доказателство по отношение установяване основателния размер на претенцията на ищеца .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт .
За да се произнесе по допустимостта й настоящият състав съобрази следното :
Ищецът е предявил претенция , квалифицирана от съда с общото основание на чл.79 ал.1 ЗЗД , на основание сключен с праводателя на ответника – Държавно лесничейство „ Б. „ , договор за възлагане управлението и ползването на горите от Горския фонд в [община] .По силата на същия , в тежест на ответника е било възложено издаването на позволителни за дървесина за контингент местно население, вкл. събиране дължимите за това такси и отчитането им по бюджетна сметка на [община] / след замяна на първоначално уговорената за разплащане специална набирателна сметка на Районно управление на горите [населено място] , с анекса от 27.09.2009 година /. Ищецът е претендирал дължими за 2009 год. такси от издадени позволителни за дърва от контингент местно население – 44 530 лв. , а за 2010 год. – в размер на 23 591,58 лв. или общо сума от 68 121,58 лева . В отговора си ответникът е оспорил иска по размер , с възражение за настъпили правни последици на извънсъдебно прихващане с вземания на ответника към ищеца, надхвърлящи претендираното. Не е представено друго материализирано извънсъдебно възражение за прихващане извън писма изх. 0087/ 12.01.2010 год. и изх.№ 2 704 / 08.11.2010 год. . В същите липсва изрично признание на вземания на ищеца, в конкретен размер и на конкретно основание , като в първото сума от 44 180 лв. / без индивидуализация на формираното задължение на ответника в този размер и съответно – без възможност за извод за идентичност на същата с част от претендираното в исковата молба / е заявена като прихваната срещу задължения на ищеца към ответника по две фактури / по едната частично , до покриване размера от 44 180 лв. / . Декларираният разчет на взаимни задължения в този размер е заявен към 31.12.2009 година . Във второто писмо е заявено, че към 08.11.2010 год. са дължими тарифни такси от издадени позволителни в размер на 11 078 лева, прихващани с вземане на ответника към ищеца по изрично посочена фактура , чиято стойност надхвърля дължимото от ответника . Няма спор по делото, че всяка от противопоставените в писмата на ответника , с цел прихващане , 3 фактури , е неподписана и оспорвана от ищеца , видно от приложената кореспонденция между страните, изричното му становище в процеса и заключението на съдебно-икономическата експертиза , вкл. с оглед липса на нормативно основание за фактуриране от страна на ответника цена на осъществявани от него услуги в изпълнение на сключения договор / реш.№ 559 / 30.09.2010 год. на Общински съвет Б. , последващо отменено /. В този смисъл ищецът оспорва правните последици на извънсъдебна компенсация. Независимо от неподдържането му изрично като възражение за съдебна компенсация / предвид липса на безспорност и ликвидност на противопоставените вземания на ответника / първоинстанционният съд / с оглед изрично направените за доказването му доказателствени искания от ответника / го е възприел и разгледал като такова , оставяйки го без уважение, въпреки отхвърлянето на предявените от ищеца искове .
Въззивният съд и за да потвърди първоинстанционното решение е споделил изложените в същото мотиви за недостатъчност на признанието на ответника / с оглед предявяването на възражението за прихващане не в евентуалност спрямо уважаването на иска / за погасяване вземанията на ищеца с негови насрещни вземания от същия , доколкото и по отношение размера на реално събраните и подлежащи на отчитане в полза на ищеца такси от позволителни липсвали доказателства, вкл. относно приложимия като договорен между страните начин на оценяване . Въззивният съд е споделил изричния извод на първоинстанционния съд, че изявленията на ответника за прихващане / като неподкрепени от друг доказателствен материал по делото / могат да се възприемат само като индиция за съществуващо вземане на ищеца , не и като достатъчно доказателство за неговия размер .
В обосноваване допустимостта на касационното обжалване касаторът е формулирал изводимия от изложението по чл.280 ал. 1 ГПК въпрос : „ Направеното изявление в отговора на исковата молба „ че сумите , предмет на иска , не се дължат поради извършено прихващане с насрещни вземания на ответника към ищеца „ , съставлява ли признание на задължението на ответника към ищеца ? ” – зададен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК / предвид противоречиво разрешаване на въпроса в процесното въззивно решение спрямо цитираните от касатора : реш. № 218 / 14.02.2003 год. по гр.д.№ 2451 / 2002 год. на V г.о. ВКС, реш. № 539 / 07.07.2010 год. по гр.д.№ 635 / 2009 год. на ІV г.о. ВКС и реш.№ 980 / 30.12.2009 год. по гр.д.№ 3718 / 2008 год. на ІІІ г.о. ВКС / . Формулирал е изрично , в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, с формално цитиране на същата , и въпроса : „Направено с отговора на исковата молба възражение за прихващане / с дължими на основание същия договор насрещни вземания на ответника към ищеца / , представлява ли признание на иска ? „ .Въпросите по същество са с идентично съдържание , но отнесени към признаване на задължението , предмет на иска / първия / , респ. към признанието на иска / втория / , което не е идентично с първото .
С отговора на исковата молба ищецът се е позовал на правните последици на извънсъдебна компенсация , каквато съдилищата не са разгледали , а разгледаната съдебна такава / на каквато правна възможност отговаря спорния,неликвиден характер на противопоставените от ответника вземания / е оставена без уважение . Последното само по себе си предпоставя уважен, а не отхвърлен иск.
С така поставените два въпроса , касаторът се домогва до отговор дали всяка упражнена извънсъдебно / първия въпрос / или съдебна / втория / компенсация , не в условия на евентуалност от уважаването на иска , съставлява и признание на задълженията на ответника сама по себе си , ирелевантно на изходящо от ответника изрично признание на задълженията по основание и размер, респ. ирелевантно на изрично признание на иска . Съдът действително е коментирал възражението за прихващане и като съдържащо признание на задължения на ответника към ищеца , но последното е счетено за недостатъчно доказателствено средство , с оглед всички обстоятелства по делото , съгласно чл.175 ГПК. Следователно , решението действително е основано , но на позитивен за касатора отговор на така поставения въпрос, който обаче не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК. Релевантен за изхода на спора в случая е изводът на съда, че признанието на задължения на ответника към ищеца , но при оспорване иска по размер , само по себе си не е абсолютно доказателствено средство за установяването им / липсва изрично признание на иска / . Дори да би бил обоснован общия селективен критерий, не се явява обоснован, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК . Формалното посочване на разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не съставлява такова , а липсва мотивирането му с нормата на чл. 175 ГПК. Същата не е неясна , непълна или противоречива до степен да е провокирала противоречива съдебна практика или непротиворечива, но неправилна и като такава подлежаща на преодоляване , предвид развитието на обществените отношения или промяна на законодателството, в удовлетворяване нуждата от точно прилагане на закона и за развитие на правото. Няма спор в съдебната практика, че признанието само по себе си не обвързва съда, а се преценява с оглед всички обстоятелства по делото . Дали тези обстоятелства са в противоречие със същото е фактологичен въпрос, основание за проверка правилността на решението на основанията по чл. 281 т.3 ГПК, не и тези по чл.280 ал.1 ГПК . Необоснован е и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК . Всяко от посочените решения – казуална съдебна практика няма за предмет възражение за прихващане , самото предявяване на което / не като евентуално от уважаването на иска / да е предпоставило направен от съда ,само на това основание , извод за признание – достатъчно доказателствено средство за уважаване на иска . В две от решенията се касае за признание на иск, различно от признанието на факт, относим към решението по спора. В този смисъл липсва обективен идентитет между предмета на всяко от делата и настоящото , в аспект на противопоставено възражение за прихващане от ответника , което да е предпоставило и противоречив отговор на така поставения въпрос – да е възприето като равнозначно на признание на факт, при това достатъчен за уважаването на иска .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 113 / 11.01.2013 год. по т.д.№ 2770 / 2012 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] , на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК да заплати на „ Югозападно държавно предприятие „ ДП Б. , разноски за настоящото производство в размер на 500 лева , адвокатско възнаграждение .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :