4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
С., 21,02,2014година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на трети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2181/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение№ 1310 от 30.10.2012 г. по т.д. №1015/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответниците по касация – [фирма]- [населено място] и А. Й. Д. от [населено място] са подали самостоятелно отговор на касационната жалба, като са на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Поставил е „ съществен материалноправен въпрос”, а именно – „ При подписване на запис на заповед от пълномощник на издателя без представителна власт, следва ли да бъде ангажирана отговорността по записа на заповед на издателя, ако той не е оспорил упълномощаването към момента на предявяване на плащане на записа на заповед”.Страната е развила своето разбиране по така поставения въпрос, като е посочила, че ако се приеме, че издателя на записа на заповед не е оборил презумпцията по чл.301 ТЗ, оспорвайки упълномощаването към момента на предявяване на вземането, то действията на пълномощника се считали потвърдени и в този смисъл е посочено решение на ВКС. Поддържано е още, че ако се приеме, че издателя успешно бил оспорил упълномощаването, а записа на заповед е предявен с исковата молба, то пълномощника в качеството на издател отговаря лично. Също е посочено решение на ВКС в този смисъл. Касаторът подробно е развил така очертаните хипотези, като е подкрепял доводите си с оплакване за неправилност на решението с оглед възприета от въззивния съд фактическа обстановка и съответните на нея правни изводи.Развито е и поддържаното в производството разбиране за доказаност на упълномощаването на лицето, подписало процесния запис на заповед. Поставен е въпроса – „ Доколко менителничния поръчител отговаря както лицето за което поръчителства и дали авалиста е процесуалноправно пасивно легитимиран да отговаря по чл.534, ал.1 ТЗ”. Разгледана е правната природа на авала, като е направен извод,че задължението на поръчителя е действително и когато задължението на издателя е недействително. Този извод е подкрепен със съдебна практика – цитирани и приложени решения на ВКС. Посочено е още, че били налице основанията и по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК по поставените въпроси. Общо е възпроизведена нормата на т.2 на цитирания текст и е дефинирано според касатора понятието „точно прилагане на закона във връзка с развитие на правото”.След което общо е посочено че постановеното решение противоречи на множество изброени от страната съдебни актове. Заявено е , че всички изброени въпроси били от значение за точното приложение на закона и развитие на правото – изброени правни норми. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на касационно обжалване. Материалноправният, респективно процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Поради така обоснованата със задължителна практика дефинитивност на общото основание първият поставен въпрос не може да обоснове неговото наличие, тъй като не е разглеждан от състава на въззивния съд, а е и извън предмета на спор доколкото не е било поддържано и от ищеца, сега касатор, че записа на заповед е бил предявен, а освен това и заведения от него иск, който е иск за неоснователно обогатяване с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ предполага това, че приносителя на ефекта не е упражнил правата си по него и е изгубил иска по чл.531, ал.1 ТЗ поради давност.Следователно, ирелевантни са и различните хипотези свързани с този въпрос, разгледани от касатора, още повече, че и въззивният изцяло в съответствие със сочената от страната практика и с поддържаното от нея е отчел разпоредбата на чл.462 ТЗ.
Поставения от касатора въпрос- „ Ако се приеме, че на едно лице са делегирани права да договори за банков кредит…би ли могло да се приеме, че лицето валидно представлява търговеца като го задължава…и при поемане на менителнични ефекти” е релевантен. В тази насока въззивния съд е приел, че не е налице валидно упълномощаване тъй като от събраните по делото доказателства се изяснява, че въпреки дадените процесуални възможности не е било представено пълномощното, за което е налице удостоверяване от нотариус, че е било дадено с право да се сключват банкови кредити, а и съгласно чл.26, ал.2 ТЗ за поемане на менителнични задължения е необходимо изрично пълномощно. Съдът е разгледал твърдението на страната изведено от удостоверяването на съдържанието на пълномощното, че след като А. Д. имал право да подписва договори за банкови кредити, то следва да се счита валидно пълномощното му по поемане на процесното задължение от името на едноличния търговец, като подробно е мотивирано от състава, че изричното упълномощаване не може да бъде извеждано, още по-малко по този ред / без да е представено самото пълномощно/, а следва да е изрично и то в писмена форма. Това са решаващите изводи на въззивния съд, като страната спрямо тях не е обосновала допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като цитираното като противоречиво решение на ВКС №221/08г. не разглежда поставения от касатора въпрос, третира съвсем различна фактическа обстановка и разрешава правни въпроси свързани със съотношението между абстрактна сделка и каузално правоотношение. Касаторът не е посочил конкретно противоречие, поради което общо заявеното, с оглед изложеното не може да мотивира наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Третият поставен въпрос, свързан с отговорността на авалиста по иска по чл.485 ТЗ също е релевантен, но и по отношение на него страната не е обосновала допълнително основание за допускане на касационно обжалване, тъй като приложената от нея практика не касае отговорността на авалиста по предявения иск за неоснователно обогатяване,а е изцяло относима към отговорността на авалиста при редовното предявяване на записа на заповед.
С оглед изложеното касаторът не установява наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, респ. т.2 ГПК.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то касаторът следва да обоснове, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждането на текста на нормата, нито поставянето на въпроси, още по-малко изброяването на правни норми, за които не са изложени доводи за неяснота или непълнота изискваща тълкуването им.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение. На ответниците по касация следва да бъдат присъдени поисканите от тях и установени по делото разноски за процесуално представителство от един адвокат в размер на 5000лв. – за [фирма] и 8000лв.- за А. Й. Д..
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение№ 1310 от 30.10.2012 г. по т.д. №1015/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на [фирма]- [населено място] сумата 5000лв. и на А. Й. Д. от [населено място] сумата 8000лв. – направени разноски пред настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: