7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
С., 26,06,2014година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 4379/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Л. В. М., подадена от особен представител – адв. Ф. Е. против решение № 225 от 05.06.2013 г. по гр.д. №207/2013 г. на Смолянски окръжен съд. Подадена е и частна жалба от особения представител на Л. М. – адв. Ф.Е. против определение №900 от 28.08.2013г. по гр.д. 207/13 СмОС
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място] е на становище, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
По касационната жалба на Л. В. М.:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на чл.280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК. Изложил е доводи за недопустимост на съдебния акт поради неяснота на решението, поради това, че исковете не били предявени от редовно упълномощен представител на ищеца и не бил спазен срокът по чл.415 ГПК. Страната е посочила, че обосноваването на тези доводи поставяло „ правния въпрос -въззивния съд следва ли изгради собствени мотиви, съобразителна част, относно това, за което се спори пред него и относно същностните доводи, тези и съображения на страните в спора или не е обвързан с тях.”Посочил е че „ изискванията произтичат от разпоредбата на чл.12 ГПК / отм./ като решението било в противоречие с ТРОСГК №1/2000г. което съдържало разяснения за това, че нарушаването на изискването за мотивираност на съдебния акт е основание за неговата отмяна Посочено е след изложени оплаквания за неправилност на изводите на съда, че решението било в противоречие и с изброена практика на ВКС – определения и решения.Страната е изложила / възпроизвела част от касационната жалба/ пространни оплаквания за допуснати нарушения от съда с оглед необсъждане на възражения, поради това, че съдът приел, че същите са основани на невярна интерпретация на фактите . Направено е и оплакване, развито също така подробно, за това, че съдът не е отчел, че ищецът не е представил с исковата молба коментираните в решенията документи- общи условия, погасителен план и др.Посочено е и това, че според касатора той не ги е получил и не се е запознал с тях, съобразно изискването на чл.131 ГПК Поради това решението противоречало на решение №108 /12 на ВКС І г.о. Посочено е още, че след като ищецът не бил заявил факти в исковата молба за предсрочна изискуемост на вземането т.е. не е индивидуализирал предмета на спор, решението на въззивния съд било в противоречие с решение № 171/12 на ВКС, ІV г.о. Заявено е също така, че след като ищецът поискал и установяване на разноските направени в изпълнителното производството това противоречало на решение на ВТАС Направено е и оплакване за това, че съдът бил присъдил „ сложна лихва”, тъй като решаващият състав не бил изложил мотиви относно „ формиращия се и присъден лихвен обем от първата инстанция ”Посочено е още, че е налице по тези въпроси практика на ВКС, като са изброени решения.
Доколкото, макар и без връзка с решаващите мотиви на съда е направен довод за недопустимост на произнасянето на въззивния съд, настоящата инстанция следва да го разгледа поради това, че недопустимостта на съдебния акт формира самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване- арг. т.1 ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/09г. Касаторът е посочил като оплакване, това, че въззивният съд не се е произнесъл с нарочен диспозитив по твърдяната от него недопустимост / неуточнено на иска или на решението на първостепенния съд/, поддържал е още, че освен това решението било неясно и не отговаряло на „изискванията на закона” , поради това, че въззивния съд бил оставил в сила решението в „ обжалваната част”.Развито е подробно и разбирането на страната за недопустимост на акта и на иска, с оглед липсата на пълномощия – липса на трудов договор , който да установи качеството на „ юрисконсулт” на процесуалния представител на противната страна. Подробно е възпроизведено оплакването за това, че представеното по делото пълномощно имало „недостатъци и несъответствие”, било общо и не следвало да се зачита.Направен е и довод за неспазване на срока по чл.415 ГПК, за което страната е поддържала, че след като исковата молба е постъпила в съда на 23.11.2011г. тя е постъпила извън месечния срок.Оплакванията за неоснователни и не водят до извод за недопустимост на акта. Доводът за това, че диспозитива на съда бил неясен като липсвал нарочен диспозитив за допустимост на производството е правно необоснован. Съдът достатъчно ясно е постановил своето решение, обективирано в диспозитива на обжалвания съдебен акт, като изцяло в съответствие с изискването на чл.271 ГПК, който изрично регламентира съдържанието на диспозитива, когато съдът извърши преценка, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо – е потвърдил решението. Уточнението, относно частта, в която е потвърден акта на първата инстанция обозначен в случая с „ обжалваната част” указва предмета на въззивното производство, очертан от жалбата, сезирала въззивния съд. Фактически невярно е поддържаното от страната относно това, че съдът не е обсъдил оплакването относно липсата на правомощия на юрк. В. да предявява иск и да осъществява процесуално представителство по отношение на противната страна. Съдът е разгледал това оплакване и е посочил че е налице редовно представено пълномощно. Освен това, оплакването не определя недопустимост на съдебния акт и не може да бъде въведено от страната,която не се представлява от този процесуален представител. Оплакването за липса на представителна власт, респективно за вреди от неправилно осъществено представителство може да прави като довод за неправилност на акта, единствено представлявания, но не и противната страна, какъвто е настоящия случай. Освен това, неоснователно и фактически необосновано е и твърдението за неспазване на срока по чл.415 ГПК. Съдът подробно е разяснил на страната, всички факти, които водят недвусмислено до извод за спазването на този срок – те са установени по делото и касаторът е могъл да се запознае с тях.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Дори и от многобройните му оплаквания да бъде изведен правен въпрос чиято релевантност да отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, въпреки, че поставените под формата на въпроси оплаквания не са свързани с решаващите изводи на съда / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./, то налице би било само общото основание за допускане на касационно обжалване.Страната, обаче не обосновава довод за наличие на допълнително основание. Приложените определения, постановени по реда на чл.288 ГПК решенията на съдилищата, за които не е установено влизането им в сила, както и решенията по административни спорове не съставляват практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Не може да бъде обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед направеното от страната оплакване за липса на мотиви на съдебния акт,тъй като същото е основано на фактически неверни твърдения. Въззивният съд е мотивирал своят съдебен акт, а освен това е отговорил и на оплакванията изложени от страната във въззивната й жалба Поради това и направеното оплакване за липса на съобразителна част и сочената практика обосноваваща извод за задължението на съда да изложи мотиви са ирелевантни за наличие на основанието.Недоволството от отговора на тези оплаквания и несъгласието с правните изводи на съда е ирелевантно към производството по чл.288 ГПК.
Правно необосновани и доколкото са относими към извод за недопустимост на решението са и направените и подкрепени с практика доводи съответни на това, че исковата молба е нередовна и съответно не е била придружена от доказателства, на които съдът е основал решението си. Доводите са и фактически невярно обосновани.Искът по чл.422 ГПК е обусловен изцяло по предмет и страни от проведената първа фаза на заповедното производство- по издаване на заповед за изпълнение.Оттам и неговата правна квалификация, която е законово определена, след като е предявен в резултат на сукцесивно осъществено в заповедното производство действие -направено възражение по чл.415 ГПК. Искът по чл.422 ГПК има за предмет установяване на предявено по реда на заповедното производство вземане, като цели чрез признаването му по исков ред то да бъде реализирано чрез издадената заповед за изпълнение. В тази връзка не е налице недопустимост на решението, с оглед твърдението, че съдът е бил нередовно сезиран и съответно ответниците не са имали възможност да се запознаят с доказателствата – договори и общи условия, по които те са страна и които са представени още в заповедното производство. В тази връзка страната изобщо не е обосновавала довод, че по цитираната практика и във въззивното решение е даден различен отговор на конкретен правен въпрос, а е излагала единствено оплакване за допуснати нарушения от съда – процесуалноправни и на материалния закон, което по своята същност се квалифицира по чл.281 ГПК, но е неотносимо към производството по допускане на касационно обжалване. Твърденията, свързани, с това, че съдът присъдил „ сложна лихва” също не обосновават приложно поле на касационно обжалване. Те също се основават на оплакване за това, че решаващият състав не е изложил мотиви относно решението на първата инстанция в тази част и с фактически необоснованото оплакване, че договорената лихва била 12.70 % , а „ вещото лице е отразило наказателната надбавка върху нея, довело до размера на 23%” като „наказателната добавка” към договорената законна лихва била установена с общите условия. Извън това, че така направеното оплакване е фактически невярно, тъй като не отразява предмета на спор – заявен със заявление и исковата молба, с които е претендирана мораторна лихва и законна върху присъдената главница за различен период от време, то и това оплакване не може да доведе до обоснованост на твърдението, че решаващият състав е разрешил правен въпрос различно от ВКС в цитиранта от страната практика, какъвто довод изобщо не е правен. Фактически невярно е и твърдението, че въззивният съд не се е произнасял по такова оплакване, тъй като същият обстойно е разяснил в мотивите си понятието анатоцизъм, като е посочил, че в случая е претендирана само мораторна лихва.
Оплакванията на страната за неправилност на акта и свързаните оплаквания с довода за необоснованост са ирелевантни спрямо производството по чл.288 ГПК тъй като се квалифицират по чл.281 ГПК, а не по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По частната жалба на адв. Ф. Е., като особен представител на В. М.:
Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на адв. Ф. Е., в качеството му на особен представител на Л. В. М. от [населено място] против определение №900 от 28.08.2013г. по гр. д. №207/2013г. на Смолянски окръжен съд
Ответникът по частната жалба не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на І г.о, след като обсъди данните по делото приема следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275,ал.1 ГПК, а разгледана по същество е частично основателна.
С определението, постановено по реда на чл.248,ал.1 ГПК , съставът на въззивния съд е оставил без уважение молбата на адв. Е. за изменение постановеното решение, в частта му за разноските като е приел, че присъденото възнаграждение на юристконсулта на противната страна е по реда на чл.78, ал.8 ГПК, който не предполага предварителното му заплащане и е съобразено с минимума по тарифата за адвокатските възнаграждения. По отношение искането за присъждане на разноски за служебния защитник на ответника по спора,е приел неоснователност,позовавайки се на две определения на състави на ВКС, както и това, че не е налице основание с оглед признатата неоснователност на подадената от адв. Е. въззивна жалба жалба.
Правно необосновано жалбоподателят счита, че на ответната банка не се дължат разноски, тъй като не било доказано качеството юрисконсулт на представляващия банката, като и поради това, че същият получавал трудово възнаграждение.В тази насока пространно изложеното разбиране на страната е неоснователно. Доколкото процесуалния закон изрично предвижда начин за установяване на упълномощаването като основание за процесуално представителство – чрез представяне на пълномощно, то и страната не е необходимо да установява каквото и да било друго за да се счита, че е налице валидно процесуално представителство, чието уговорено възнаграждение следва да бъде присъдено като разноски в полза на страната, в чиято полза е решението. Когато в пълномощното е указано, че процесуалния представител е юрисконсулт не е необходимо друго доказване на това му качество.Разноски се присъждат също по начина и в размера императивно указан в разпоредбата на чл.чл.78, ал.8 ГПК, която съставлява процесуално уреден способ за определяне отговорност за разноски, когато страната е представлявана от юрисконсулт. Поради това, изложеното разбиране на жалбоподателя е правно необосновано.
Определението е неправилно, в частта му, с която е отказано определяне и присъждане на възнаграждение на назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител.
С определение от 16.06.2011г. по гр.д. №173/11г. на Районен съд – Златоград, по реда на чл.47, ал.6 ГПК е назначен адв. Ф. Е. за особен представител на Л. В. М. и В. Л. М. – по изпълнително дело № 55/10г. на ДСИ при ЗРС. В хода на заповедното производство / определението е на заповедния съд/ и след подаване на възражения по реда на чл.415 ГПК, особеният представител инициирал съдебното производство по този ред е представлявал ответниците. Назначаването на особен представител в хипотезата на чл.47, ал.6 ГПК е регламентирано императивно от цитираната процесуалноправна норма.То е и условие за валидност на производството при осъществяване предпоставките на текста . Следователно, назначения по този ред защитник на страната, която не може да бъде намерена на посочения адрес, участва в процеса по изричното разпореждане на закона. Така осъществяваното представителство изисква и определяне на възнаграждение на назначения служебен защитник, което възмездява осъществената от него правна защита и не зависи от изхода на спора. Съгласно разясненията дадени с т.6 на ТРОСГТК №6/12г. съдът определя това възнаграждение по основание чл.7, ал.1, т.2 Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения в Наредба № 1/04 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като може да присъди и по-висок размер на възнаграждението, с оглед неговата преценка относно ефективността и качеството на осъществената защита. Поради това позоваването на казуалната практика, наложила / поради противоречивостта си / приемането на тълкувателна, не може да мотивира изводите на съда и съответно да обоснове законосъобразност на отказа да бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение за осъщественото представителство. Определението на въззивния съд, с което е отказано определянето на такова възнаграждение е неправилно и с оглед разглеждането на направеното искане не като такова за определяне на възнаграждение за особен представител, а като такова за разноски във въззивното производство/ с оглед мотива че жалбата подадена от адв. Е. е неоснователна/. Поради това, иначе правилното му разбиране за това, че дължимостта на разноски е пряко обвързана с постановения резултат е неотносимо към искането, с което е сезиран. С оглед изложеното определението в обжалваната част следва да бъде отменено и същото върнато на въззивният съд в отменената част за определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение на особения представител- адв. Ф. Е. назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК за въззивното производство.
По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 225 от 05.06.2013 г. по гр.д. №207/2013 г. на Смолянски окръжен съд.
ОТМЕНЯ определение №900 от 28.08.2013г. по гр.д. 207/13 Смолянски окръжен съд, в частта, с която е оставено без уважение искането на адв. Ф. Е. – особен представител назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК на Л. В. М. и ВРЪЩА делото в тази част на същият съд за определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение на назначения по реда на чл.47,ал.6 ГПК- адв. Ф. Е. за осъщественото от него процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА определение №900 от 28.08.2013г. по гр.д. 207/13 Смолянски окръжен съд в останалата обжалвана част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: