4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
С., 27,05,2014година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3562/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №59 от 05.03.2013 г. по т.д. №662/2012 г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Изложени са също така съображения за правилност на постановения съдебен акт.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е посочил като „основен процесуалноправен въпрос” – „ Каква е силата на приет и неоспорен относно дата, получаване и съдържание документ за установяването наличието и своевременното извършване на рекламационно производство по чл.74, т.1 от ЗАвтП и дали при липсата на дадени указания за установяване на този факт, въззивната инстанция служебно следва да допусне събирането им.” Страната е развила кратко оплакване за неправилно приета фактическа обстановка по спора, свързана с приетото за недоказаност на осъществяване на рекламация по смисъла на чл.73 ЗАвтП. Посочено е, че „заключенията на съда по събирането и преценката на доказателства от страна на въззивната инстанция, влизали в противоречие с установената практика на ВКС по приложението на чл.266, ал.3 ГПК.Страната е цитирала части от решения на ВКС и ги е приложила. Обосновано е и разбиране, че приетото относно основателност на възражението за изтекла давност съставлявало и процесуално нарушение. Поставен е въпроса – „Допустимо ли е при положение, че ответника е едновременно превозвач и товародател по превозния договор / същински спедиционен договор/, задължението за предявяване на рекламации да се вменява в тежест на получателя на товара-ищеца.” Страната е развила разбирането си, че ищеца нямал задължение за провеждане на рекламационно производство, сочено е и противоречие с решение на ВКС, І т.о. №163/01г.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Поради така обоснованата със задължителна практика дефинитивност на общото основание без правно значение за установяването му са направените оплаквания за неправилност на съдебния акт в контекста на защитната теза на страната по спора, а и те не са относими към производството по чл.288 ГПК. Без правно значение е и първия поставен въпрос, с оглед неговата фактическа необоснованост, тъй като в първоинстанционното производство страната не е твърдяла че е осъществила правото си на рекламация в указания тридесетдневен срок, а въззивният съд е приел по отношение на разгледаното от страната писмо, с оглед събраните по делото доказателства, че същото е предадено на представител на ответника по спора няколко месеца след настъпване на щетите, включително и след тяхното отстраняване- в какъвто смисъл еднозначно са всички събрани по делото доказателства, а обратно доказване на същите касаторът не е осъществил в производството. Следователно въпросът е поставен във връзка с фактическа обстановка, която страната счита за обосноваваща разбирането й за основателност на иска, но неустановена в производството, което налага извод за неотносимостта му към чл.280, ал.1 ГПК. Вторият поставен въпрос изобщо не е бил разглеждан от въззивният съд, тъй като ищецът в производството – сега касатор изрично в цялото производство пред инстанциите по същество / още с исковата молба/ е поддържал, че е сключил с ответника договор за превоз. Следователно, за първи път въведените твърдения за наличие на друг вид договор между страните е ирелевантно спрямо разгледания правен спор.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен /, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът е приложил решения на ВКС по чл.290 ГПК по приложението, както сам той е заявил на чл.266, ал.3 ГПК, като е обобщил тази практика във връзка с твърдението си, че въззивния съд следвало да допусне доказателства, които не били събрани поради допуснати процесуални нарушения от първата инстанция. В случая, обаче, страната не е посочила какви са тези процесуални нарушения, тъй като първостепенния съд е приел посоченото от касатора писмо като доказателство и го е обсъдил, обсъдила го е и втората инстанция във връзка с основателността на възражението за изтекла погасителна давност. Цитираните извадки от решения на ВКС са неотносими към настоящия спор, с оглед установената по него фактическа обстановка и доколкото страната ги е свързала с твърденията си за допуснати процесуални нарушения,то следва извода за тяхната неотносимост в производството по чл.288 ГПК, тъй като тези оплаквания се квалифицират по чл.281 ГПК и се разглеждат само ако бъде опуснато касационно обжалване на решението. Правно ирелевантно е и решението на ВКС свързано с възможността спедиторът да предяви рекламация от името на клиента а също и в лично качество, тъй като страната е поддържала в цялото производство пред инстанциите по същество че е била страна по договор за превоз и от него черпи своите основания за предявяване на иска, а и цитираното решение като фактическа обстановка и правни изводи е изцяло неотносимо към разглеждания спор.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №59 от 05.03.2013 г. по т.д. №662/2012 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: