5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 784
С., 20,10,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 6 октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 236 /2014 год.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
С решение № 88/19.07.2013 г. по в.т.д. № 186/2013 г. на Бургаски АС се: 1. Обезсилва решение № 17/3.04.2013 г. по т.д. № 55/11 г. на Сливенски ОС в частта, с която е осъдено К. О.-С. да заплати на Е.М. Е.-С. на основание чл.82 ЗЗД сумата 255 740.98 лв. обезщетение за вреди от неизпълнение на договор за доставка на натриев сулфат без мирис, мораторни лихви за забава в размер на 90 828.95 лв., ведно със законната лихва върху главницата, като отхвърля претенциите до претендираните размери, като неоснователни., 2. Обезсилва решението в частта, с която са отхвърлени предявените /насрещни/ искове от К. О.-С. срещу Е.М. Е.-С. за заплащане на сумите 123 634.11 лв. главница, както и мораторни лихви 44 060.90 лв. и 3 042.63 лв. за процесните два периода, като погасени чрез прихващане., 3 Отменя решението в частта за присъдените разноски. 4. Връща делото на С. за ново разглеждане от друг състав на предявеното правно основание-чл.195,ал.2 ЗЗД., 5. Потвърждава решението в останалата му част за недопустимост на главния иск., 6.Осъжда Е.М. Е. за разноски.
Ищецът Е.М. Е. го обжалва изцяло, като счита че уважаването на главния иск по-добре защитава правата му. Ответникът К. О., който е предявил насрещен иск, го обжалва с насрещна касационна жалба в частите за обезсилване и връщане на делото за ново разглеждане на предявеното правно основание.
К. О., което е подало насрещна касационна жалба, е подало отговор да не се допуска касационно обжалване.
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Фактическата обстановка е следната: През 2007 г. К. О. е единствен доставчик на натриев сулфат за Е.М. Е., който е влаган в багрилния процес на произвежданите от последния прежди и платове. Писмен договор не е налице, но ежемесечните доставки са фактурирани със сертификат за качество “без мирис”. След влагането му в производството той е причинил увреждане на произведените прежди и плат, изразяващо се в излъчване на неприятна миризма. Това наложило преработка на произведените плат и прежда, за което са направени разходи 120 002.38 лв. Наред с това, по направена рекламация от клиента Б. Б. АД на Е.М. Е. за доставени облекла и след постигнато с него споразумение, е заплатена сумата 312 150.48 лв. Тези две суми представляват нанесени на ищеца вреди в общ размер 432 152.86 лв.
Въззивният съд е констатирал следното:
Предявените искове са: Главни-по чл.50 ЗЗД за 308 518,75 лв. при извършено насрещно прихващане, и за 44 406.67 лв. мораторна лихва. Евентуални-по чл.195,ал.2 ЗЗД за 308 518.75 лв. главница, като обезщетение за вреди поради доставка на вещ с недостатък, и по чл.86 ЗЗД за 111 531.33 лв. мораторна лихва.
Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете в доклада и началото на решението по чл.50 ЗЗД и чл.195,ал.2 ЗЗД. Искът по чл.50 ЗЗД е приет за недопустим, тъй като се касае за неизпълнение по договор и представлява вреда от дефекта на продадената вещ, а договорната отговорност изключва деликтната, когато се касае за неизпълнение на договор, /какъвто формално няма/. Разгледан е евентуалния иск за вреди по договорна отговорност, като в мотивите на решението го е квалифицирал по чл.82 във вр. с чл.79 ЗЗД. Приел е, че се касае за ненадлежно изпълнение на договорно задължение-налице е престация, която не отговаря на дължимото по договора. Това не е доставена вещ с недостатъци, а доставка на друг вид продукт различен от договореното. Искът е разгледан като неизпълнение на договорно задължение, от което са настъпили вреди, и затова е дължимо обезщетяване по чл.82 ЗЗД.
Въззивният съд е приел следното: По предишно т.д. 565/2008 на С., чието решение е влязло в сила, претенцията за 432 152.86 лв. е била предявена под формата на възражение за прихващане от настоящия ищец-ответник по цитираното предишно дело, което е било разгледано като вземане за обезщетение от претърпени вреди от недостатъци на продадена стока-чл.193 ЗЗД и е прието за основателно, като е уважено до 5 674.24 лв. с оглед уважаване на главния иск до този размер, тъй като в останалата част искът е отхвърлен като погасен чрез плащане. Налице е СПН относно основанието на претенцията-дог.задължение за обезщетяване на вреди от доставка на вещ с недостатъци. Затова, приложим е чл.195,ал.2, който препраща към чл.82 ЗЗД. С оглед тези разпоредби, обезщетението за вреди от недостатъци на продадения обект, следва да се възмезди в техния действителен размер-т.8 ТР 40/86 ОСГК.
И затова, независимо е как ще бъде квалифициран иска-по чл.45 или по чл.195 ЗЗД, но в случая въззивният съд се счита за обвързан от СПН по отношение на основанието и петитума на уваженото ВП по цитираното предходно дело-отговорност на продавача за недостатъци на продадената вещ на основание чл.193 ЗЗД, поради което въззивният съд приема, че решението за недопустимост на иска по чл.50 ЗЗД е правилно. Що се касае до разглеждане на евентуалната претенция по чл.79 във вр. с чл.82 ЗЗД и нейното уважаване с извършено прихващане по насрещния иск, въззивният съд счита решението в тази част за недопустимо-разгледано на непредявено основание. Ищецът не се позовава на неизпълнение на дог.задължение, а на доставка на вещ с недостатъци, при което защитата е по чл.193 и сл. ЗЗД. Първоинстанционният съд изрично е приел в доклада и обстоятелствената част на решението, че евентуалният иск е по чл.195,ал.2 ЗЗД, но в последствие го е разгледал по чл.82 във вр. с чл.79 ЗЗД-вреди от неизпълнение. Касае се за доставка на некачествена стока, което води до некачественост на последващия продукт, в резултат на което са настъпили вредите. С искът по чл.195,ал.2 ЗЗД купувачът може да иска вреди, обхващащи претърпени загуби и пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД, но отговорността в случая не е от неизпълнение, а от доставка на вещ с недостатъци, съществували към момента на продажбата. Затова, въззивният съд приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл на непредявено основание-чл.82 ЗЗД, вместо по чл.195,ал.2 във вр. с чл.86 ЗЗД. Това води до недопустимост на решението и в частта за извършеното съдебно прихващане, на което основание е отхвърлен насрещния иск, тъй като се извършва прихващане със суми по непредявен иск, по който решението е недопустимо.
І. В изложението на Е.М. Е. по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите: 1. Има ли СПН съдебно решение по предходен процес, в който е уважено възражение за прихващане, спрямо следващо дело за разликата на вземането с различен предмет-ново правно основание и петитум?, 2. В светлината на ТР 54/23.06.86 по гр.д. 21/86 ОСГК и Директива на Съвета от 25.07.85 г. относно отговорността за вреди, причинени от дефект на стока-85/374/ЕИО, има ли право увреденият купувач от доставена по договор стока, причинила увреждане на неговата продукция, да търси обезщетение за претърпени вреди чрез деликтна отговорност по чл.50 във вр. с чл.45 ЗЗД?
По първият въпрос се твърди противоречие с т.18 ТР 1/ 4.01.2001 ОСГК и Р 89/11.07.2011 по т.д. 716/10 на І т.о.
С т.18 е прието, че страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява, като резултат. Решението на І т.о. касае частичен иск, като е цитирана и разпоредбата на чл.298,ал.4 ГПК, но тя касае правилността на решението, която не е предмет на настоящето производство по чл.288 ГПК.
Всъщност с първият въпрос се въвежда и недопустимост на обжалваното решение с позоваването на т.18 ТР 1/2001 ОСГК. Но такава не е налице, тъй като не се обжалват мотивите, а диспозитива оставя без разглеждане главният иск по чл.50 ЗЗД.
Следователно по първият въпрос касаторът не е обосновал приложно поле по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Същественото е, че първият въпрос не е свързан с решаващия извод на въззивния съд, че формираната СПН на договорно основание, е процесуална пречка за предявяване на вземането на деликтно основание, и този решаващ извод прави въпроса ирелевантен.
По вторият въпрос се твърди противоречие с ТР 54/23.06.86 по гр.д. 21/86 ОСГК, Р 1361/24.07.2009 по гр.д. 4845/2007 на ІV г.о. и Директива 85/374/ЕИО.
ТР 54/23.06.86 касае отговорността по чл.45 и чл.49 ЗЗД, като в мотивите е споменато, че отговорността по чл.50 ЗЗД е на собственика на вещта или на лицето под чийто надзор се е намирала.
Р 1361/24.07.2009 по гр.д. 4845/2007 на ІV г.о. е за обезщетение за неимуществени вреди от ПТП. Затова, няма пряко отношение към формулираният въпрос.
От Директивата касаторът се позовава на чл.3.2-Без да се засяга отговорността на производителя, всяко лице, което внася в Общността стоки с цел продажба, отдаване под наем или лизинг, или др.форма на разпространение, в рамките на своята търговска дейност, се счита за производител по смисъла на директивата и носи отговорност на същото основание както производителя.
И по вторият въпрос, който е свързан с чл.50 ЗЗД, касаторът не обосновава приложно поле по чл.280,ал.1 ГПК, защото посочената от него практика не е по чл.50 ЗЗД. Отделно от това, следва да се има предвид следното: Основанието за отговорността по чл.50 ЗЗД законът вижда в липсата на необходимия надзор върху вещта от онзи, върху който лежи задължението да я надзирава, т.е. той не е изпълнил задължението си да я пази, за да не вреди тя на никого.
Доводите за неправилност не са основания по чл.280,ал.1, а по чл.281,т.3 ГПК и затова не подлежат на обсъждане в това производство.
По изложените съображения, тази касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.
ІІ. Поради недопускане на първоначалната касационна жалба, насрещната касационна жалба не следва да бъде разгледана на основание чл.287,ал.4 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 във вр. с чл.287,ал.4 ГПК, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 88/19.07.2013 г. по в.т.д. № 186/2013 г. на Бургаски АС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: