3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 845
С., 12,11,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 4 ноември две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 1237 /2013 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД Б. АД-С. против решение № 1657/24.10.2012 г. по гр.д. № 2649/2011 г. на Софийски АС в частта, с която по същество касаторът е осъден да заплати на Л. Т. Ш. сумата 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка му Ц. Ш. при ПТП на 22.10.2008 г., ведно със законната лихва, както и 2 400 лв. д.такса на САС и 124 лв. разноски на Л.Ш..
Ответникът по касационната жалба Л.Ш. е подал отговор, че не са налице основания по чл.280,ал.1 и чл.281,т.3 ГПК.
Касаторът поставя следните въпроси: 1. Може ли да е основателна настоящата претенция при наличието на предходно дело и присъдено обезщетение срещу деликвента, въпреки ТР 2/2012 г. ОСТК, тъй като ППВС 7/78 г. не е отменено?, 2.Справедлив ли е присъденият размер с оглед на чл.52 ЗЗД и ППВС 4/68 г.?, 3.Може ли да се присъди срещу застрахователя по-голямо обезщетение от това срещу деликвента?, 4. Приложена ли е правилно разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД във вр. с т.9 ППВС 7/78 г.?, 5.Правилно ли е решението с оглед обстоятелството, “че съдът не допуска своевременно направени доказателства”?
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Първият въпрос всъщност е: при ТР 2/2012 ОСТК ще се явяват ли основателни исковете по чл.226,ал.1 КЗ, ако е осъден деликвента по чл.45 ЗЗД? Отговорът се съдържа във втората част от диспозитива, както и в мотивите на ТР 2/2012 ОСТК. Деликтното право и прякото право не са в съотношение на кумулативност, евентуалност или солидарност, а те съществуват успоредно, като конкуриращи се, без да се изключват взаимно. Касаторът ограничава своите доводи само до осъждането на деликвента по чл.45 ЗЗД, докато ТР продължава, че вредата се смята за обезщетена след окончателно удовлетворяване на увреденото лице, което настъпва с реалното плащане пълния размер на тази вреда, съответно плащане до размера на застрахователната сума. В случая, въззивният съд изрично е констатирал, че няма данни правото на ищеца на обезщетение за неиумуществени вреди да се е погасило изцяло или частично чрез плащане на дължимото обезщетение или част от него от осъдения деликвент, нито има въведени от страните твърдения в този смисъл.
Не е налице твърдяното противоречие с ППВС 17/18.11.63 г. В т.7 на диспозитива изрично е посочено, че обезщетението се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинна връзка, а не и на вина. Точно това е констатирал въззивният съд на стр.6 от мотивите на решението. Изпълнил е и изискванията на р.ІІ от мотивите и т.11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.68 г. да се вземат под внимание конкретните обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди-стр.5 от мотивите. Освен това, вече има и практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, която е задължителна за долустоящите съдилища. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагане на чл.52 ЗЗД, който установява справедливостта като единствен критерий.
Изводите на решаващия съд, са резултат от обсъждане на конкретните обстоятелства по делото-преценка, която е част от същинската правораздавателна дейност на съда. Правилността на тази преценка е относима към основанията за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК, но не и към основанията за неговото допускане по чл.280,ал.1 ГПК.
Не е налице и твърдяното противоречие с мотивите в т.9 ППВС 7/77 от 4.10.78 г., че отговорността на застрахователя е функционална и е обусловена от основанията за отговорността на самия застрахован. Затова, в случаите при които той не следва да отговаря пред пострадалия, не дължи обезщетение и застрахователя. Освен това, последният може да възразява, че увреждането е съпричинено и от пострадалия, за да бъде приложен чл.51,ал.2 ЗЗД. Точно това е направил и въззивният съд.
С Р 95/24.10.2012 по т.д. 916/2011 г. на І т.о. е прието, че определеното от съда обезщетение, следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя, каквато е тезата на касатора. Критерият за справедливост при оценка на претърпените от пострадалия неимуществени вреди не би следвало да се влияе от това, кой е ответникът дължащ обезщетение-делинквентът или неговия застраховател, а лимитите имат отношение само към отговорността на последния.
Последните два въъпроса касаят правилността на решението, но тя е основание по чл.281,т.3 ГПК, а не по чл.280,ал.1 ГПК.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1657/24.10.2012 г. по гр.д. № 2649/2011 г. на Софийски АС в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: