4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
С., 25,04,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 1667/2013 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Я. Н. в качеството му на съдружник и управител на [фирма] – [населено място] против определение № 2796 от 21.12.2012 г. по ч.гр.дело №4293/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната жалба не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът е възпроизвел текстово разпоредбата на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.Заявил е, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС по въпроса- „ Как се определя спорното материално право, съответно какъв е предмета на делото… длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска…” Страната е развила оплакване за това, че съдът неправилно определил правната квалификация на иска по чл.29, ал.1 ЗТР, като е сочила, че „с тези си действия САС” се е произнесъл в противоречие с две решения на ВКС, ІV г.о. и едно определение на същия съд, от които са възпроизведени части.По въпроса – „ Допустимо ли е преценката за несъществуващо обстоятелство по чл.29 ЗТР да се направи чрез доказване от заинтересованите лица на погасяване или прекратяване на вписаните в Търговския регистър договор за особен залог…”страната е сочила, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Развито е оплакване за неправилност на определението. Възпроизведена е кратка част от решение №38/11г. на ВКС, ТК. По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът е поставил въпросите –„ Какъв е ефекта на прекратяването на вписан в Търговския регистър Договор по Закона за особените залози спрямо самото вписване, когато не е изрично дадено съгласие от бившия заложен кредитор за заличаване на прекратените залози” и „ Разполага ли залогодателят с иск по чл.439 ГПК вр. чл.36 ЗОЗ в случаите когато особения залог е погасен преди да започне принудителното изпълнение …ако не разполага с такъв иск какъв е пътят на неговата защита при погасен или прекратен договор за особен залог…”.Страната е развила подробно разбирането си по поставените въпроси във връзка със становището й по спора Направен е извод, че съдебната практика следвало да „осъвремени понятието несъществуване на вписано обстоятелство”, както и е сочено, че по последната група въпроси нямало съдебна практика.Други доводи не са развити.
В изложението е развито оплакване за дадена от съда неправилна правна квалификация на иска, като касаторът изрично не е разграничил възможните хипотези, с различни правни последици, а именно – не е посочил дали според него е налице непрецизност при определяне на правната квалификация, но съдът е разгледал предявения иск или е разгледал иск, който не е бил предявен. Във втората хипотеза се касае за недопустимост на съдебния акт,която се разглежда служебно, а наличието й е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В случая спрямо това основание, страната не е развила доводи- не е сочила различна правна квалификация на предявения от нея иск, нито е поддържала недопустимост на решението, с оглед разглеждане от съда на непредявен иск. Твърденията на касатора са насочени към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е поставял въпроси и е поддържал противоречие с практика на ВКС, от която са цитирани части, обективиращи общи мотиви за правната дефинитивност на предмета на делото и неговото определяне във връзка с правомощията на съда в тази насока. Доколкото в разглеждания случай, съдът не е приел нещо различно от цитираните от страната изводи по сравняваните решения, то не е налице и противоречие, въпреки, че доводите в тази насока са ирелевантни към соченото основание, тъй като страната не е обосновавала противоречиво разрешаване на правен въпрос, а е поддържала неправилност на процедирането на съда/ така определено и от нея/, което е ирелевантно в производството по чл.288 ГПК, тъй като съставлява оплакване по чл.281 ГПК, което се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване. Освен това, въпросът за неправилна правна квалификация на иска се поставя от касатора с касационната жалба, тъй като пред въззивният съд, с въззивната жалба е обосновавана именно допустимост на иск по чл.29 ЗТР, какъвто страната е поддържала, че е бил предявен от нея. Въпросът за правната квалификация на иска е бил обосноваван още от първостепенния съд, който е извел правното основание на предявения иск от исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум и при съобразяване на уточненията на същата искова молба.
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Същият не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, който следва да бъде свързан с решаващия извод на въззивния съд, обусловил обжалвания резултат. Липсата на такъв въпрос обосновава извод за неоснователност на искането за допускане до касационно обжалване на определението, тъй като той съставлява общо основание по смисъла на текста и неговата ясна и точна формулировка е задължение за жалбоподателя – изрично т.1 ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г. От изложеното следва, че общо поставените хипотетични въпроси в по-голямата си част, извън предмета на произнасяне на въззивния съд, обвързани и от страната със защитната й теза, а не с правните изводи в обжалвания акт,не обосновават извод за наличие на общото основание за касационно обжалване. Дори обаче, да се приеме, че така формулираните въпроси имат относимост към допускане до касационно обжалване на определението, то касаторът не обосновава предпоставките на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, към която соченото съдебно решение на ВКС, поради това, че е постановено по чл..290 ГПК е относимо, но само като акт, включен в обхвата на подлежащите на сравнение актове, обективиращи задължителна практика.Извън това, че ВКС не е разглеждал поставените от касатора въпроси, а е формирал задължителна практика по въпроса – чрез какви доказателства и доказателствени средства се установява несъществуване на обстоятелство, подлежащо на вписване в търговския регистър- то и липсва обосноваване за противоречие с приетото от съда, който не е мотивирал обратно на изложеното в този акт на ВКС разбиране, за да бъде обосновано основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Още повече, че сравняваните съдебни актове разглеждат различни хипотези, при различна фактическа обстановка и съответно различни правни изводи, поради което се налага извод, че страната не е обосновала валиден довод за наличие на предпоставките и на чл.280, ал.1, т.1
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изисква обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос, съответстващ на критериите по чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. С оглед тази очертана със задължителна практика дефинитивност страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждане текста на основанието, нито поставянето на хипотетични въпроси, в контекста на становището на страната и оплакванията й за неправилност на акта на въззивния съд / които нямат относимост и към чл.280, ал.1 ГПК/, нито отговорът на тези въпроси .Не съставлява такъв довод и общото посочване за липса на съдебна практика. Още повече, че е налице не само казуална, но и задължителна практика на която са е позовал и първостепенния съд и която изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2796 от 21.12.2012 г. по ч.гр.дело №4293/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: