3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
С., 12.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на осми април две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 507/2012 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] и К. И. Д. от [населено място] против решение №585 от 06.04.2012г. по гр.д. №218/2012 г. на Пловдивски окръжен съд .
Ответникът по касация-З. А. Т. от [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По същество са изложени доводи за правилност на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, представено след проведено производство по чл.285 ГПК, касаторите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите за „ връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за издаването му „ и „ свързаният с него процесуалноправен въпрос за доказателствената тежест за установяване на каузалното правоотношение”. Страната е сочила, че тези въпроси били разрешени в противоречие с практиката на ВКС, което било основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържано е още, че налице била константна практика на ВКС за необходимостта да се изследват конкретните каузални правоотношения между страните, като е сочено решение №121/09г. на ВКС, ТК, І т.о. Възпроизведени са и части от мотивите на решение №492/11 на ВКС, Іт.о. и от определение по чл.288 на ВКС. В заключение е заявено, че „ въззивният съд неправилно и в противоречие с цитираната практика „ е приел че не се дължи изследване на каузалните правоотношения между страните, че ответника трябва да доказва факта, от който произтича вземането. Приложени са две решения и две определения на ВКС.
Касаторите не обосновават довод за приложно поле на касационно обжалване. Дори и да се приемат за релевантни поставените от тях въпроси въпреки че са общи, то те обосновават единствено наличие на общо основание за касационно обжалване.По тях е налице константна и безпротиворечива практика на ВКС, малка част, от която са цитирали и касаторите, въпреки, че са интерпретирали същата неправилно и в контекста единствено на оплакването им за незаконосъобразност на изводите на съда, което като довод е ирелевантно спрямо производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицира по чл.281 ГПК и се разглежда само ако решението бъде допуснато до касационно обжалване. Както вече бе посочено поставените въпроси са разрешени със задължителна за съдилищата практика – решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение №78 от 17.07.2009г. на ВКС, ТК, І т.о. по т.д. 29/09г., решение №5 от 02.02.2012г. по т.д. 75/2011г. на ВКС, І т.о., решение №145/10г. на ВКС, І т.о., решение №173/11г., на ВКС, І т.о., решение 119/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение №105 от 03.07.2012г. по т.д. №564/11 на ВКС, ІІ т.о. решение №54 от 20.07. 2012г. по т.д. 336/11 на ВКС, І т.о., решение №114 от 26.10.2012г. по т.д. 907/11г. на ВКС , І т.о. и др.С тях е установено, че съдът следва да разпредели доказателствената тежест съобразно нормата на чл.154, ал.1 ГПК като възложи на всяка от страните доказването на фактите, на които се основават твърденията и възраженията й и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право- за съществуването, респ.за несъществуването на вземането по записа на заповед / изрично решение №73 от 01.02.2013г. на ВКС, І т.о. постановено по чл.290 ГПК и изцяло съобразено с изброената задължителна практика/. Със това решение също така са разгледани и възможните възражения на длъжника по изпълнението, като изрично е прието, че единствено въвеждането на твърдение за липса на причина за издаване на записа на заповед представлява общо възражение, поради което в тази хипотеза не подлежи на изследване съществуването на каузалното правоотношение, тъй като редовния запис на заповед е основание и доказателство за съществуване на вземането. Или въззивното решение съответства изцяло на тази практика тъй като с него е прието,че ответниците са направили само едно възражение, по действителността на записа на заповед,като са твърдяли, че К. Д. не е го е подписал, нито в качеството му на управител на дружеството, нито като физическо лице . С изслушаната графологична експертиза, обаче, е установено, че подписа върху ценната книга е негов, поради което това абсолютно възражение не е било доказано. Друго възражение не е било правено, поради което съдът е приел, че каузалната сделка се изследва и доказва в исковото производство само ако някоя от страните твърди, че е налице такава.Или, с оглед изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съдът не е допуснал противоречие с цитираната задължителна за него практика, независимо от констатацията му че „ практиката на ВКС не била толкова константна”, което като довод на жалбоподателя не е свързано с основанията визирани в чл.280, ал.1 ГПК, доказването, на които единствено може да обуслови приложно поле на касационното обжалване.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №585 от 06.04.2012г. по гр.д. №218/2012 г. на Пловдивски окръжен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: