3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 153
С., 04,03,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 24 февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 2874 /2013 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. А.-С. против решение № 1964/7.12.2011 г. по в.т.д. № 2998/2012 г. на Софийски АС, с което се потвърждава решение № 55/1.06.2012 г. по т.д. № 146/2011 г. на Благоевградски ОС, с което е отхвърлен иска по чл.213 КЗ на касатора срещу Н. К.-В Е.-Р. за заплащане на сумата 188 647 лв. изплатено застрахователно обезщетение, представляващо сбора от неизплатени лизингови вноски за процесния период, на основание застрахователна полица от 21.02.2007 г., произтичащи от договор за лизинг от същата дата, ведно със законната лихва и разноски.
С обжалваното решение е прието следното:
Налице са два договора-застрахователна полица от 21.02.2007 г. , с която ищеца З. А. застрахова риска на лизингодателя И Еф Д. Л. Е. от неплащане на дължими вноски по договор за лизинг от същата дата от лизингополучателя Н.К. В Е., който е ответник. Със споразумение от 28.01.2008 г., между застрахователя и застрахованото дружество-лизингодател, е постигнато съгласие застрахователят да встъпи в погасителния план, и да плаща изискуемите и неплатени лизингови вноски. С това споразумение лизингодателя е прехвърлил на застрахователя вземането от ответника, като е джиросал и записа на заповед, издаден в обезпечение на договора за лизинг.
Искът е отхвърлен, тъй като застрахователното обезщетение е изплатено след като лизинговите вещи са иззети през март 2009 от З.. С изземването на вещите от лизингополучателя и предаването им на лизингодателя, задължението на застрахователя за обезщетяване е изпълнено. В чл.5.1 ОУ на застраховката лизинг, страните по застрахователното правоотношение са договорили обезщетяване чрез възстановяване на фактическата власт върху лизинговите обекти в натура и само “когато това е невъзможно-заплащане на застрахователно обезщетение”. Затова, ищецът не е дължал застрахователно обезщетение, щом е върнал лизинговите обекти на застрахования.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди следното: 1.В решението САС се е произнесъл в противоречие с Р 109/14.11.2011 по т.д. 870/2010 на І т.о. и в противоречие с чл.213,ал.1 КЗ. Неправилно съдът е приел, че връщането на лизинговите вещи от лизингополучателя на лизингодателя, особождава застрахователя от задължението за плащане на обезщетението и че застрахователното обезщетение е недължимо платено., 2. Решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС относно приложението на чл.235,ал.2 и чл.236,ал.2 ГПК-Р 24/28.01.2010 по гр.д. 4744/2008 на І г.о.
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Материалноправният или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен по делото, по което е постановен обжалвания акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Липсата на конкретно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен с обжалваното въззивно решение, изключва това решение от обсега на касационно обжалване дори само по тази причина. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение-т.1 ТР № 1/2009 г. ОСГТК.
Приложното поле се определя не от съдебните актове, а от конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, изведен от тях.
Твърдяното противоречие не е налице. Липсва обективен материалноправен идентитет на разрешените случаи по приложените решения и конкретния правен спор, който да даде възможност за преценка за наличие на противоречие в практиката на съдилищата. Представеното решение на І т.о. е по въпроса в кои случаи се прилага методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС въведена с чл.1,ал.3 от Наредба № 24/2006 г. на КФН. Другото решение на І г.о касае и разпоредбата на чл.235,ал.2 ГПК. Действително, постановяването на всеки съдебен акт по същество на даден гражданскоправен или търговски спор императивно се предпоставя от съвкупната преценка на всички доказателства и доводи на страните, която решаващия съд е длъжен да прави по вътрешно убеждение. Но е недопустимо отъждествяването на евентуално нарушение на това съдопроизводствено правило, което би представлявало едно от основанията по чл.281,т.3 ГПК за касиране на неправилно въззивно решение, с предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК, обуславящи приложно поле на касационно обжалване.
Следва да се прави разграничение между: 1.Основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, чието съдържание е посочено в ТР 1/2009 г. ОСГТК, и са предмет на производството по чл.288 ГПК, но такива доводи не се правят, и 2.Основанията за касационно обжалване по реда на чл.281,т.3 ГПК, чието съдържание включва доводи за неправилност, каквито доводи се твърдят от частния жалбоподател, но те не могат да обосноват приложно поле по чл.280,ал.1 ГПК.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1964/7.12.2011 г. по в.т.д. № 2998/2012 г. на Софийски АС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: