3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 701
София, 10.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 2260/2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК вр. чл.248 ГПК, образувано по частна жалба на [фирма] – [населено място] против определение № 261 от 05.02.2014 год. по гр.д.№1026/2013 год. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната жалба- [фирма] – [населено място] е на становище, че частната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото и доводите в частната жалба, приема следното :
Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд, в производство по чл.248,ал.1 ГПК е оставил без уважение искането на настоящият жалбоподател за изменение на постановеното от него решение, в частта му за разноските- за присъждане на деловодни разноски, направени пред въззивната инстанция в размер на 12000лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред същата инстанция, като е оставил без разглеждане молбата в останалата й част – за присъждане на направените в обезпечителното производство разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 12000лв.За да постанови този резултат решаващият състав е приел, че с представения пред въззивната инстанция списък по чл.80 ГПК е поискано присъждане само на адвокатско възнаграждение за защита пред тази инстанция,като не са ангажирани доказателства за направени разноски във въззивното производство, а в първоинстанционното производство е представен договор за правна защита, предвиждащ заплащане на възнаграждението на адв. Д. по банков път. По отношение на въведеното с молбата по чл.248, ал.1 ГПК искане за присъждане на разноски в обезпечителното производство- в размер на 12000лв.- за процесуално представителство е прието, че е установено от договора, че сумата е била изплатена към момента на упълномощаването.От тези фактически данни, съставът е извел неоснователност на молбата, в частта за присъждане на разноските направени пред въззивната инстанция, с оглед представяне на доказателствата, след постановяване на въззивното решение, като е отчетено и противоречието им с представения договор пред първата инстанция, с който изрично е предвидено плащането да се осъществява по банков път. Молбата в останалата й част -по искането за присъждане на разноски за обезпечителното производство е приета за недопустимо, поради произнасянето на първата инстанция по това искане, като страната не е обжалвала решението в тази част, нито е провела в същата част производство по чл.248, ал.1 ГПК, нито е включила тези разноски в списъка по чл.80 ГПК представен ред апелативния съд..
Така мотивирано определението е правилно.
Направеното оплакване, че въззивният съд не е съобразил приетото с ТРОСГТК №6/12г. за това, че разноските са дължими когато заплащането им е установено с договора за правна помощ е неоснователно.Действително, с т.1 на цитираното тълкувателно решение е прието именно посоченото от жалбоподателя, но също така с т.11 е указано и до кога валидно могат да се сочат доказателствата, необходими за установяване на направените разноски. Със същата точка е мотивирано, че след приключване на устните състезания, страните не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират доказателства дори и те да са във връзка с поддържаното в процеса. Или с оглед тази задължителна практика искането за разноски, заедно с доказателства за това, че са направени в претендирания размер следва да бъде заявено най- късно до приключване на устните състезания, а в настоящият случай, както правилно е приел състава, договора е бил представен с молбата по чл.248, ал.1 ГПК, от което правилно е изведена и недоказаност в производството на направените от страната разноски.
Оплакването основано на разбирането на страната за това, че въззивната инстанция следва да съобрази и служебно да присъди разноските, направени в обезпечителното производство не кореспондира с твърдението на жалбоподателя за отклонение на състава от приетото с ТРОСГТК №6/12г. С тази задължителна практика се указва кой съд и към кой момент следва да присъди разноските, направени в обезпечителното производство, а не се мотивира, както неправилно счита страната, възможност за тяхното заявяване по реда на чл.248, ал.1 ГПК пред въззивната инстанция в хипотеза, при която не е проведено производство по изменение на решението на първостепенния съд, който се е произнесъл по това искане, то самото не е заявено в списъка по чл.80 ГПК представен пред въззивния съд, нито е било предмет на въззивната жалба, с която е сезиран същия съд . Следователно, след като първостепенния съд изцяло в съответствие с цитираната задължителна практика се е произнесъл по искане за разноски за обезпечителното производство,а страната не е атакувала неговото решение в тази му част по установения за това ред, то правилно заявеното за първи път искане за изменение на въззивното решение с молбата по чл.248 ГПК за разноски, които не са заявени, нито са били предмет на самото въззивно производство е прието за недопустимо.
С оглед изложеното обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 261 от 05.02.2014 год. по гр.д.№1026/2013 год. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: