2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 757
С., 28,10,2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Никола Хитров
ч. т. дело № 2193/2014 г.
Производството е по чл. 274 от ГПК и образувано по подадени от [община] частна касационна жалба срещу определение № 484 от 04.03.2014 г. и частна жалба срещу определение от 10.04.2014 г., и двете постановени по ч. гр. д. № 610/2014 г. на Софийски апелативен съд. С определение № 484/04.03.2014 г. въззвиният съд е потвърдил определение от 16.01.2014 г по т. д. № 107/2013 г. на Врачански окръжен съд, в частта, с която [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] направените по делото разноски в размер на 2578,91 лв., представляващи внесена държавна такса за прекратеното със същото определение производство по делото. С второто обжалвано определение от 10.04.2014 г. Софийски апелативен съд е допълнил по реда на чл. 248 ГПК определение № 484/04.03.2014 г. в частта за разноските, като е осъдил [община] да заплати на [фирма], [населено място] направените в производството по ч. гр. д. № 610/2014 г. разноски в размер на 300 лв.
По отношение на частната касационна жалба:
По съображения, подробно изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, тъй като в обжалваното определение са засегнати въпроси, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] счита жалбата за процесуално недопустима и евентуално неоснователна, и моли съда да я остави без разглеждане, евентуално без уважение. Претендира разноски за производството.
ВКС – I т. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
[фирма], [населено място] е подала заявление за издаване на заповед за изпълнени по реда на чл. 417 ГПК. Със заповед № 3338/21.10.2013 г. по ч . гр. д. № 4375/2013 г. Врачански РС е разпоредил [община] да заплати на дружеството заявител сумата от 128 945,31 лв. главница и разноски – заплатена държавна такса 2578,91 лв. и 1950 лв. адвокатско възнаграждение. На 13.11.2013 г. [община] е депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение, като е посочила, че възразява единствено срещу присъдените разноски в размера над 1625 лв. до 1950 лв. На същата дата – 13.11.2013 г., [община] е подала и частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските. С определение № 1/02.01.2014 г. по ч. гр. д. № 928/2013 г. Врачански ОС е отхвърлил заявлението на [фирма] за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за сумата над 1625 лв. до пълния размер от 1950 лв, представляваща начислен ДДС.
Във връзка с депозираното възражение срещу заповедта за изпълнение, заповедният съд е указал на дружеството заявител, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок. В резултат на дадените указания [фирма] е депозирало искова молба пред Врачански окръжен съд. С определение № 8/16.01.2014 г. първоинстанционния състав е прекратил производството по делото, поради оттегляне на предявения иск на основание чл. 232 ГПК и е осъдил ответната община да заплати сумата от 2578,91 лв., представляваща внесена държавна такса за образуване на делото.
С обжалваното пред настоящата инстанция въззивно определение е потвърдено определение от 16.01.2014 г по т. д. № 107/2013 г. на Врачански окръжен съд. За да потвърди първоинстанционното определение, Софийски апелативен съд е приел, че не са налице предпоставките за освобождаване на ответника – [община], от отговорността му за разноски, доколкото установените от нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК кумулативни изисквания не са налице. Въззвиният съд е приел също така, че с предприемането на две отделни процесуални действия – подаване на възражение по реда на чл. 414 ГПК и частна жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК, за защита на едно и също право, представлява злоупотреба с процесуални права и по този начин О. е станала повод за завеждане на иска, въпреки неоспорването размера на вземането, а само присъдените разноски.
По чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато наред с обжалваното въззивно решение/определение/ съществува и друго влязло в сила решение/определение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин – т. 3 ТР 1/2009 ОСГТК. За да има противоречиви разрешения по същия въпрос, трябва да се отчита, че определениеята са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани. Това налага да се сравнят отделните случаи, да се намери общото между тях и това общо да е конкретния материалноправен или процесуалноправен въпрос.
По първите два поставени въпроса основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице. Съществува постоянна практика на ВКС, служебно известна на настоящия състав – Определение № 149/22.03.2012 г. по ч. гр. д. № 3/2012 г. I г. о., съгласно която и при прекратяване на делото ищецът има право на разноски, тогава когато ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на иска. Във всеки конкретен случай, дали е налице поведение, станало причина за завеждане на делото, е необходимо да се извърши конкретна преценка от фактите по делото. В случая, въззивният съд е извършил такава преценка, но нейната правилност не е предмет на производството по допускане на касационно обжалване.
Релевираната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК би била налице в случай, при който произнасянето по конкретния материалноправен или процесуалноправен въпрос се оказва свързано по необходимост с тълкуване на закона, което ще доведе до отстраняване на неяснота, непълнота или противоречивост на последния – чл. 5 ГПК, или тогава, когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго – чл. 124, ал. 1 ЗСВ.
Жалбоподателят не е мотивирал и посочил нито един от тези случаи.
Първият поставен от жалбоподателя въпрос не попада в т. 3 на цитираната разпоредба на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с определение № 1/02.01.2014 г. по ч. гр. д. № 928/2013 г., Врачански окръжен съд е отхвърлил заявлението на [фирма] за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за сумата над 1625 лв., представляващо адвокатско възнаграждение, до пълния претендиран размер от 1950 лв. – начислен ДДС. Определението е влязло в сила и този въпрос не е обусловил изводите на въззивният съд, който са предмет на преценка в настоящото производство.
По вторият въпрос, както настоящия състав вече изтъкна, за наличието на поведение, представляващо злоупотреба с процесуални права, е налице задължителна практика на ВКС, която практика изисква преценка във всеки конкретен казус. Наличието на практика по т. 1 на чл. 280 ГПК, игнорира приложението на т. 3 от същата разпоредба.
Третият въпрос също не може да обуслови допускане до касационно обжалване защото касае правилността на постановените съдебни актове, а това не може да се преценява в производството по допустимост.
По изложените съображения, частната касационна жалба не попада и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество.
С оглед резултата и искането на жалбоподателя [община] за присъждане на разноски се явява неоснователно.
На ответната страна по частната касационно жалба следа да бъдат присъдени разноски в размер на 500 лв., съгласно приложения договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
По отношение на частната жалба:
Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно. Счита, че съдът неправилно е приложил Наредба № 1 от 09.07.2004 г. като е присъдил сумата от 300 лв. разноски на [фирма], [населено място] и не е зачел направеното възражение за прекомерност. Моли да бъде отменен атакуваният съдебен акт, ведно с произтичащите от това правни последици и да му се присъдят дължимите разноски.
Ответникът по частната жалба [фирма], [населено място] в представено становище моли съда да остави жалбата без уважение. Претендира разноски за настоящото производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно т. 24 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК, определението на въззивния съд за допълване на въззивното решение /респ. определение/ подлежи на обжалване по чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което и доводите на жалбоподателя в представеното към частната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство.
Разгледана по същество частната жалба е частично основателна, по следните съображения:
С определение № 484/04.03.2014 г. по д. № 610/2014 г. Софийски апелативен съд е потвърдил определение от 16.01.2014 г по т. д. № 107/2013 г. на Врачански окръжен съд, в частта, с която [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] направените по делото разноски в размер на 2578,91 лв., представляващи внесена държавна такса за прекратеното със същото определение производство по делото, като в постановеното определение съдът е пропуснал да се произнесе по направеното в отговора на частната жалба искане за присъждане на разноски. На 14.03.2014 г. е постъпила молба по чл. 248, ал. 1 ГПК от [фирма] да се присъдят на дружеството направените разноски. В изпратено становище по подадената молба от [община] е направила възражение за прекомерност. С обжалваното пред настоящия състав определение, Софийски апелативен съд е присъдил 300 лв. съдебни разноски в тежест на [община].
Определението е частично неправилно.
Съгласно чл. 11 от Наредба № 1 от 09.07.2014 г. за минималните размери за адвокатските възнаграждения за изготвяне на частни жалби се дължи възнаграждение от 200 лв., а когато жалбата се разглежда в открито заседание – 300 лв. Наредбата не прави разлика между изготвяне на частна жалба и подаване на отговор на частна жалба, поради което и доводите на жалбоподателя в обратна насока не се следва да се обсъждат. Основателно са обаче твърденията на [община], че частната жалба не е разгледана в открито заседание, поради което и присъденото възнаграждение се явява прекомерно и следва да бъде намалено със 100 лв.
При изхода на делото по частната жалба, разноски на [фирма], [населено място] не се дължат, а на [община] следва да се присъдят 30 лв. – заплатени държавни такси за производството пред въззивната и касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 484/04.03.2014 г. по ч. гр. д. № 610/2014 г. на Софийски апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение от 10.04.2014 г. по ч. гр. д. № 610/2014 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] разноски в размер над 200 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определението в останалата му част.
ОСЪЖДА [община] да заплати сумата от 500 лв. на [фирма], [населено място] разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати [община] сумата от 30 лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: