5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 877
гр.С., 18,11,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 876/2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и К. Б. Н. против решение № 239/02.08.2013 год. по т.д.№ 322/2013 год., с което е потвърдено решение № 128/13.02.2013 год. по т.д.№ 1036/2012 год. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от [фирма] обективно кумулативно и субективно пасивно съединени искове срещу касаторите и същите са осъдени да заплатят солидарно на дружеството сумата от 16 655 евро, съставляваща сбор от падежирани и непогасени лизингови вноски за периода 20.01.2010 год. – 20.09.2011 год., по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство, сключен между [фирма] в качеството на лизингодател, от една страна, [фирма] в качеството на лизингополучател и К. Б. Н. – посочена като поръчител, от друга страна, встъпили в дълга на първоначален получател [фирма], както и да заплатят сумата от 5 375,33 евро-сбор от други дължими разходи /застрахователна премия, такса бракуване на автомобил, пътен данък на МПС за 2011 год./, а също и 16 562,14 едро – неустойка за разваляне на договора по вина на лизингополучателя и 855,83 евро – възнаградителна лихва върху падежирана главница, ведно със законната лихва върху сбора на присъдените главница от дължими лизингови вноски, възнаградителна лихва, други разходи и неустойка при прекратяване на договора, считано от завеждане на исковата молба до окончателното им заплащане /искове с правни основания чл.79 ЗЗД вр. с чл.342 ал.2 ТЗ, чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД/. Касаторите оспорват правилността на решението, като формално сочат постановяването му в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /последните непосочени/. Основният и единствен довод в касационната жалба е основан на съдържанието на сключения договор за финансов лизинг – чл.13 вр. с чл.15 – според което и с оглед поемането на риска от погиването на вещта от лизингополучателя, на основание чл.343 ТЗ, според касаторите е поето задължение лизингодателят да застрахова вещта срещу всички рискове, за сметка на лизингополучателя, което от своя страна предпоставя при настъпване на застрахован риск, какъвто е кражбата на вещта в конкретния случай, част от дължимото застрахователно обезщетение, равно на лизинговата цена, намалена с вече платените вноски, да бъде заплатена на лизингополучателя. Неизпълнението на това задължение от застрахователя, предвид отказа на застрахователното дружество, обективиран в писмо изх. АЗ 01258/11.05.2011 год., според касаторите не освобождава лизингодателя от заплащането на такава част от обезщетението в полза на лизингополучателя.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба, като не намира обосновано основание за допускане на касационното обжалване. Счита, че въззивният съд се произнесъл в съответствие със закона – чл.343 ТЗ и събраните по делото доказателства.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Ищецът претендира от ответниците, в качеството на солидарно задължени, на основание встъпване в дълга на първоначален лизингополучател [фирма] по сключен договор за финансов лизинг, заплащането на падежирани и непогасени лизингови вноски за период, както предходен, така и следващ кражбата на лизинговия обект – осъществена на 06.11.2010 год. /20.01.2010 год. – 08.10.2011 год./, приравнима съгласно договора за финансов лизинг на пълна загуба на лизинговия обект, възнаградителна лихва върху лизинговите вноски и неустойка за забава на същите, на основание чл.30 ал.1 б.”а” от договора за финансов лизинг, други разходи, на основание чл.345 ал.2 ТЗ и неустойка за разваляне на договора по вина на лизингополучателя, на основание чл.30 ал.1 б.”в” от договора. Основание за развалянето лизингодателят сочи спиране плащанията на падежирани и преди и след кражбата на лизинговия обект лизингови вноски, поради което и отправено уведомление – предупреждение по смисъла на чл.87 ал.1 ЗЗД – изх.№ 1806/28.09.2011 година, позовавайки се на чл.15 от договора за финансов лизинг. Предмет на касационната жалба е уважаването на исковете за лизингови вноски, обезщетение за забава в издължаването им, направени „други разходи” по обслужването на лизинговия договор и за неустойка за разваляне на договора по вина на лизингодателя. За да уважи исковете, въззивният съд е счел, че рискът от кражбата на лизинговия обект, приравнено на пълна загуба на вещта по смисъла на сключения договор за финансов лизинг и обезщетим застрахователен риск, съгласно застрахователен договор сключен от лизингодателя с [фирма] по застраховка „Каско МПС” – полица № 50296796409, е за лизингополучателя и съобразно изричните разпоредби на договора за финансов лизинг – чл.15 ал.1 – същият е длъжен да продължи изплащането на последващи кражбата лизингови вноски до изплащане на застрахователно обезщетение. Тъй като застрахователят е отказал плащане, на основание неизпълнение задължения на застрахования, съставляващи основание за отказ, съдът е счел, че за лизингополучателя не е съществувало правно основание да спре плащанията. Последният се е защитавал в процеса с довода за разваляне на договора за лизинг по право, както и с разпоредбите в същия, уреждащи имуществените отношения с лизингодателя, но в хипотеза на платено застрахователно обезщетение – чл.15 ал.1 пр.последно вр. с ал.2, каквато не е налице. Твърдял е, че му се дължи част от застрахователното обезщетение, изчислима съобразно чл.15 ал.2 на договора, без яснота с какви процесуални последици, освен отхвърляне на иск до този размер, навежда този довод /не е предявен насрещен иск, нито възражение за прихващане/. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК, който, предвид договореното като продължаващо и след кражбата задължение на лизингополучателя за заплащане на лизингови вноски в съответствие с погасителния план, е приел, че с неиздължаването им последният е станал причина за развалянето на договора по чл.87 ал.1 ЗЗД, изключвайки развалянето му по право с кражбата на вещта и на основание чл.89 ЗЗД, поради което и дължи уговорената за виновно неизпълнение на задълженията му санкция – неустойка по чл.30 от договора за финансов лизинг.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите са формулирали, с формално посочване хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, следните правни въпроси, уточнени в съответствие с правомощието на настоящата инстанция, съгласно ТР № 1/2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС: 1/ Разпоредбата на чл.343 ТЗ – носенето на риска от погиването на вещта от лизингополучателя – изключва ли при погиване на лизинговия обект /кражба/ хипотезата на разваляне договора за лизинг по право, на основание чл.89 ЗЗД вр. с чл.347 ал.2 ТЗ вр. с чл.231 ал.3 ЗЗД, поради невъзможност лизингодателят да изпълнява задължението си за предоставяне ползването на обекта?; 2/ Развалянето на договора по право изключва ли дължимостта на падежиращи се след настъпването му задължения по договора за лизинг?; 3/ Изправна страна ли е лизинговото дружество след като не изпълнява насрещното си задължение за предоставяне ползването на лизинговия обект /очевидно визирайки кражбата му/? и 4/ Изключва ли се приложението на чл.343 ТЗ, в случай че страните са договорили за срока на действие на договора за финансов лизинг и за сметка на лизингополучателя, да бъде сключен от името и в полза на лизингодателя договор за застраховка „Каско МПС” и за чия сметка следва да е погиването на лизинговата вещ в този случай?
Вторият от формулираните въпроси е предпоставен от отговор на първия и като такъв изначално ирелевантен, доколкото въззивният съд не е споделил довода на ответника, че предвид кражбата на вещта договора за финансов лизинг е развален по право, на основание чл.89 ЗЗД. Следователно въпросът не е правен по смисъла на т.1 на ТР № 1/2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС – същият би бил включен в предмета на спора и предпоставящ отговор само при обоснован извод за осъществил се фактически състав на разваляне по право.
Третият от формулираните въпроси е правно нелогичен, тъй като в предмета на спора не са въведени факти относими към виновно неизпълнение на задължение на лизингодателя, каквото би било от значение за преценка на „изправността му” и като основание за разваляне на договора, но по вина на лизингодателя, а не по право. Следователно и тук касаторите не формулират правен въпрос, включен в предмета на спора, решаващ извод в отговор на който да е мотивиран във въззивното решение.
Съществуването и изискуемостта на вземането на лизингодателя по застрахователния договор „Каско МПС” не е част от предмета на спора и отказа на застрахователя да заплати обезщетение е съобразен от съда единствено с последиците му на ненастъпило по смисъла на чл.15 ал.1 от договора за финансов лизинг, основание за освобождаване от задължение за плащане на последващо кражбата падежиращи се лизингови вноски. Неясна е по начало, спрямо обхвата на производството, защитната позиция на ответника за дължима част от застрахователното обезщетение, съгласно чл.15 ал.2 от договора за финансов лизинг: дали се твърди бездействие на лизингодателя в получаването на застрахователното обезщетение и на това основание – недължимост от лизингополучателя на онази част от същото, която би получил, ако застрахователно обезщетение бе заплатено или ирелевантност на факта на отказа и приспадане на съответната част автоматично. Дори да би било изплатено на лизингодателя застрахователно обезщетение, дължимостта на част от същото не би съставлявала основание за отхвърляне на иска за същата част, без надлежно процесуално средство за защита – възражение за прихващане.
Решаващ за изхода на спора е изводът на съда, че с оглед поемането от лизингополучателя по договор за финансов лизинг, на риска от погиването на лизинговия обект, съгласно чл.343 ТЗ /за което няма спор в правната теория и съдебната практика/, страните са продължили да бъдат обвързани от клаузите му, доколкото и в съответствие със същите не е било изплатено застрахователно обезщетение по сключения от лизингодателя застрахователен договор „Каско МПС”. Формално относим към този решаващ извод, но правно нелогичен с оглед последиците от носенето на риска по отношение съществуването на облигационното правоотношение, е само първия от формулираните въпроси. Дори с оглед формалното му съдържание да се приеме, че същия покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, необоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3, който и съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, по чието приложение е налице противоречива съдебна практика или съществуването на непротиворечива такава, но с обосноваване нуждата от преодоляването й като неправилна, предвид развитие на обществените отношения или промяна в законодателството. Нормата на чл.343 ТЗ е ясна и непротиворечива, а досежно последиците от прилагането й, респ. правилата на носенето на риска в правоотношение по договор за финансов лизинг, нито е представена, нито е известна на настоящия състав противоречива съдебна практика относно обвързващото въпреки настъпването на риска действие на договора.
Дори да би бил обоснован и допълнителния селективен критерий по този въпрос, на същия не кореспондира какъвто и да било касационен довод за преценка правилността на въззивното решение, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, което на самостоятелно основание прави отговора му неотносим към обхвата на произнасяне на касационната инстанция. Както се посочи по-горе, единственият касационен довод е свързан с дължимостта на лизингополучателя на част от застрахователното обезщетение, определено по размер съгласно чл.15 ал.2 от договора за финансов лизинг.
Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 239/02.08.2013 год. по т.д.№ 322/2013 год. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: