4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
С., 05,06,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 3414/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение № 228 от 28.05.2013 г. по гр.д. № 176/2013г. на Врачански окръжен съд .
Ответникът по касация- Първа инвестиционна банка АД – [населено място] е на становище, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.Изложени са и доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски – юристконсултско възнаграждение в размер на 600лв.Останалите ответници по касация не са заявили становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът подробно е развил разбирането си относно характера и предпоставките на иска по чл.135 ЗЗД.Направил е извод, че фактите, относно субективното отношение на длъжника и лицето, с което той е договарял трябвало да се докажат от кредитора, поради което и „въззивното решение противоречало на ТР № 25/69г.на ОСГК на ВС”, което било основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Посочено е още, че на „ стр.4 от обжалваното решение се казва” Палма реал, с което длъжниците са договаряли, е знаело че сключената сделка е увредила интересите на банката кредитор”. Направен е извод, че съдът е имал предвид намерение за увреждане, което било уредено в чл.135, ал.3 ЗЗД, а тъй като в случая вземането е възникнало преди атакуваното по реда на иска действие, намерението за увреждане не било елемент от фактическия състав,т.е неправилно разгледано като част от установеното по основателността на иска. В този смисъл било налице и противоречие с решение №97/11г. на ВКС, ІІ т.о. Страната е намерила и „ съществено” противоречие на въззивното решение с решение №199/10г. на ВКС, ІІ т.о., според което под длъжник следвало да се разбира само насрещната страна по правоотношението, породило вземането, но не и лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение. Цитирани са части от решението на ВКС. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което е поддържал касатора, предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен /, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът е посочил, че било налице противоречие с ТРОСГК на ВС№25/69г., както и с решение №97 от 2011г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Това противоречие, обаче е обосновано не с противоречивото разрешаване на конкретен правен въпрос, а с оплаквания за незаконосъобразност на изводите на съда, изведени от неправилно възприета, според страната, фактическа обстановка, с оглед доводите за неправилно обсъждане на определени твърдяни факти. С ТРОСГК №25/69г. е разгледан по реда на чл.212 ГПК / отм./въпроса – може ли да се допусне преглед по реда на надзора на влязло в сила неправилно решение по чл.288, ал.2 ГПК/отм./, ако възложеният по реда на делбата имот е продаден на трето лице. Извън това, че решението третира отменен процесуален ред/ и в тази връзка поставения процесуален въпрос няма относимост/, то и като правна проблематика е абсолютно ирелевантно към разглеждания случай. Същото е относимо и към цитираното решение на ВКС, ІІ т.о., с което е разгледана недоказаност на претенция по чл.135, ал.1 ГПК, с оглед конкретните данни по спора и по отношение на сделка по приватизационна продажба с клауза забраняваща отчуждаване на имота, неин предмет в определен срок, както и как представения при изповядване на увреждащата сделка договор за тази продажба е рефлектирал върху знанието на купувача, на когото поради това, трябва да е била известна клауза за неустойка за забавено плащане на цената.Доколкото въззивният съд не е разглеждал такава хипотеза, нито е приел по същество нещо различно от дадените с това решение, разрешения то и поддържаното от касатора противоречие между двете решение не е налице. Няма такава относимост и цитираното решение №199/10г. на ВКС, ІІ т.о.с което разглежда допустимостта на иска по чл.135 ЗЗД, по отношение на правни действия, извършени от поръчител, докато в случая ответниците – физически лица са авалисти по записа на заповед от 26.03.2007г., а не поръчители, а по отношение допустимостта на иска по чл.135 ЗЗД срещу авалистите е налице и задължителна практика- решение№185 от 22.11.2010г. по т.д. №136/10г. на ВКС, ІІ т.о., която е в съответствие с решението на въззивния съд. Освен това този довод на касатора е ирелевантен и поради това, че касае права на други участници в производството, а не негови.
Без правно значение за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, а и въобще за производството по чл.288 ГПК, са подробно развитите оплаквания за неправилност на акта, които се квалифицират по чл.281 ГПК и се разглеждат само в случаите, когато е допуснато касационно обжалване.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1ГПК и решението на Врачански окръжен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация – Първа инвестиционна банка АД следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 228 от 28.05.2013 г. по гр.д. № 176/2013г. на Врачански окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на Първа инвестиционна банка АД – [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: