4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
С., 04,02,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №1852/2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №282 от 31.10.2012 г. по т.д. № 392/2012 г. на Варненски апелативен съд .
Ответникът по касационната жалба- М. Г. С. е на становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като е заявил, че ако това основание не бъде прието то следва да бъде съобразено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Страната счита, че следва да бъде тълкувана разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗЗД, с оглед употребената дума „ заедно” по отношение на предявяването на иск за реално изпълнение и обезщетение за забава. Поставила е и два процесуалноправни въпроса, а именно – „Допустимо ли е кредиторът да иска обезщетение за неизпълнение за забава /мораторно обезщетение/ в отделно производство, без да предяви иск за реално изпълнение или тези две претенции по чл.79, ал.1 ЗЗД е допустимо да бъдат предявявани само заедно в обективно съединение и допустимо ли е единствено по процесуалното по своята същност съображение, че даден иск следва да бъде предявен единствено с друг иск, самостоятелно предявеният да бъде отхвърлен по същество без други съображения за това.” Страната е изброила решения на ВКС, съставляващи незадължителна практика, като е поддържала, че според тях не съществувала процесуална забрана да се търси защита само на вземането за обезщетение по чл.86 ЗЗД, като съдът в тези случаи трябвало да се занимае преюдициално с дължимостта на главното вземане. По вторият поставен въпрос, касаторът е мотивирал и наличието на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Посочил е, че счита, че отговора на този въпрос изяснявал, че иска „не може да бъде отхвърлен само по съображения то процесуално естество, без да се основава на приложение на материалния закон”. Поставен е и втори въпрос във връзка с характера и точното съдържание на чл.79, ал.1 ЗЗД в смисъла вече изложен по-горе от касатора.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Той не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Общо поставените от него въпроси нямат посочената характеристика, тъй като не са обвързани с решаващите мотиви на въззивния съд, който за да приеме правилност на постановеното от първостепенния съд отхвърляне на предявения иск по чл.86 ЗЗД е обосновал разбирането си за това, че договорната връзка между страните не е прекратена, тъй като изявлението за разваляне на договора от страна на продавача не е породило целеното правно действие. Наличието на договорна връзка между тях е довело и до решаващият извод за това, че ищецът за да претендира цената на недвижимия имот, респективно, обезщетение за забавено изпълнение, разполага с иск за реално изпълнение / в случая, както е прието с потвърденото от въззивния съд решение – по чл.19, ал.3 ЗЗД, като при липса на искане за прехвърляне на собствеността не се дължи и цената/. В тази връзка е направен извод за недължимост на обезщетение за забавеното й плащане. В този смисъл, макар и не така пълни както с възприетите за правилни мотиви на първата инстанция, въззивният съд е постановил обжалвания резултат. Следователно, съдилищата са обосновавали извод за неоснователност на иска, а не за неговата допустимост, тъй като са отчели, че същият е допустим, но с оглед данните по делото – неоснователен. По тази причина и въпросите свързани с разбирането на касатора, за това че съдът е приел недопустимост на иска с мотиви за неговата неоснователност не предполага валидно въведено общо основание, тъй като с оглед изложеното съдът не е допуснал такова нарушение, а и дори да беше, то би било само процесуално нарушение, което не следва да бъде разглеждано в производството по чл.288 ГПК, тъй като касае оплакване за неправилност на постановения съдебен акт.
Страната не е сочила валиден довод и за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като приложените решения, очертаващи произнасяне по различни искове, третиращи различна правна проблематика, при различна фактическа обстановка и при липса на идентитет на правни въпроси са ирелевантни за наличие на това основание. Отделно и страната не е поставила релевантен правен въпрос, с оглед вече изложеното, нито е посочила някакъв обединителен обективен критерий, по който актовете да бъдат сравнявани.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касатора, изисква обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване на нормата, нито поставянето на ирелевантен въпрос, който изобщо не е бил поставян в производството по начина, по който е интерпретиран от страната, тъй като касае допустимост на отделното предявяване на иска –за обезщетение за забавено изпълнение отделно от иска за реално изпълнение, което в случая е било прието за допустимо/ както счита и касатора/ от въззивния съд. Или така поставен въпроса не е бил предмет на разглеждане, поради което и валидно не може да обуслови произнасяне по него и по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, още повече че страната не сочи аргументи в подкрепа на разбирането си че са налице и другите изискуеми предпоставки. В тази връзка и нормата на чл.79, ал.1 ЗЗД е достатъчно ясна, а и същата многократно е била изяснявана не само с каузална, но и със зъдължителна практика по нейните предпоставки.
Ответникът по касация е поискал разноски, но не е установил да е направил такива пред ВКС, не е удостоверил извършено плащане за адвокатска защита, не е представил и списък по чл.80 ГПК, поради което въпреки дължимостта им, с оглед изхода на спора, такива не се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №282 от 31.10.2012 г. по т.д. № 392/2012 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: