3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
С., 10,07,2012 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на четвърти юли две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №358/2012 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място] против определение № 169 от 25.01.2012 г. по ч.гр.дело №4287/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма] – [населено място] не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът е поддържал,че въззивният съд се е произнесъл по въпросите – „ Със сключване на окончателния договор под формата на нотариален акт, прекратяват ли своето действие договорени неустойки …, респ. в случай, че клаузите на предварителния договор е запазил своето действие следва ли спрямо него да бъде приложена уговорената по реда на чл.117, ал.2 ГПК договорена местна подсъдност”, като спрямо този въпрос според страната било налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК, а по въпроса – „ Съставлява ли погрешно изписване на номера на делото… липса на задължителен реквизит… и спрямо ответника настъпват ли последиците по чл.133 ГПК„ било налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По първия поставен въпрос страната е посочила, че е налице противоречие с разрешенията дадени с решение №2175/71 на ВС, ІІ г.о., като е направен извод, че „ позицията” в това решение, че клаузата за неустойка, направена с предварителния договор важи за страните дори и тогава когато не е възпроизведена в нотариалния акт била „позиция на ВС”, която не е изменена.Страната е възпроизвела текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е посочила, че на поставения въпрос следвало да се даде ”нова осъвременена практика”, както и общи кратки доводи за значимостта на правните отношения, възникващи като облигационни извън обещанието за продажба на недвижим имот – предмет на предварителния договор.По втория поставен въпрос е отбелязано, че макар и да има налице задължителна практика по приложението на чл.131 и чл.133 ГПК, точно по поставения въпрос нямало такава като процесуалния закон не регламентирал техническите грешки при депозиране на писмен отговор на исковата молба, което можело да бъде отстранено чрез тълкуване. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава приложно поле на касационно обжалване. Дори и формулираните въпроси да бъдат приети за релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, въпреки че са поставени в контекста на защитната теза на страната, а не спрямо решаващите изводи на въззивиня съд, то налице е само общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да бъде допуснато касационно обжалване,следва да са установени предпоставките на едно от лимитивно очертаните основания в чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК. Дефинитивно, това изискване, свързано с твърдяната от касатора хипотеза на т. 2, означава съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, да се е отклонил от установената казуална практика на ВКС, респективно ВС или съдилищата и неговото разрешение да е в противоречие с възприетото по конкретни съдебни актове.Страната е сочила наличие на противоречие между приложеното решение на ВС, ІІ г.о. №2175/71г. и обжалваното при разрешаване на първия поставен въпрос. Следва , обаче да се отбележи, че сравняваните съдебни актове третират съвсем различна фактическа обстановка, като на въпроса свързан с приложената уговорена по реда на чл.117, ал.1 ГПК договорна местна подсъдност изобщо не е разглеждан с решението на ВС. Доколкото въззивния съд е приел изрично, че страните двустранно са договорили нови условия относно датата на падежа на задължението и размера на договорената неустойка, то и чистата хипотеза третирана от решението на ВС, свързана с неизпълнение на поето облигаторно задължение с предварителни договор не е релевантна за наличието на предпоставките на обсъжданото основание и не може да обоснове, наличие на противоречие.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като двете хипотези формират едно общо основание за допускане на касационно обжалване, при които приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед това, за да е налице обсъжданото основание не е достатъчно да бъде поставен правен въпрос, нито да бъде поддържано, че въпреки практиката следвало да бъде осъвременено разбирането по първия въпрос и да се отговори точно на втория с оглед липсата на регламент на допускането на техническа грешка. Процесуалният закон регламентира очевидната фактическа грешка допусната в съдебните актове / пряко свързана със силата на пресъдено нещо/, като регламентира и ред за поправката й, доколкото е засегнат диспозитива на акта. С аргумент на по-голямото основание се извежда и неприложимост на рестриктивни правни последици при допускане на техническа грешка от страните, тъй като допускането на такава не води до опорочаване на самото процесуално действие и в този смисъл практиката и теорията винаги са били еднозначни. Или за наличие на основанието не е достатъчно и заявяването, че по поставен от страната въпрос не е намерена съдебна практика, съдържаща изрично произнасяне, тъй като сама по себе си тази липса не определя приложно поле на разглежданото основание, с оглед посочената му със задължителна практика дефинитивност императивно изискваща обосноваване на непълнота, неяснота или празнота в закона, респективно обосноваване на формирана неправилна практика.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 169 от 25.01.2012 г. по ч.гр.дело №4287/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: