6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
София, 12,12,2011 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 95/2011 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение от 12.10.2010г. по гр.д.12686/09г. на Софийски градски съд. Касаторът е подал и частна жалба против определение от 01.12.2010г. постановено по същото дело по реда на чл.192,ал.4 ГПК / отм./.
Ответникът по касационната жалба – Н. А. Б. от [населено място] е на становище,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на СГС, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това са изложени и съображения, че подадените касационна жалба и частна жалба са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
В представеното приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Посочил е, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос – „ за допустимостта на обжалваното пред него решение”. Този довод е мотивиран с това, че според страната, първостепенния съд се е произнесъл по нередовна искова молба, като въззивният съд не изпълнил задължението си служебно да „проконтролира допустимостта на съдебното решение на всички основания”, а това съставлявало противоречие с т. 4 на ТРОСГК №1 /01 г. Посочено е още, че съдът се е произнесъл по „ процесуалноправен въпрос за валидността на адвокатското пълномощно, с което се удостоверява представителна власт за завеждане на делото”. Произнасянето по този въпрос страната счита за относимо към чл.280, ал.1, т.3 ГПК, в чийто контекст е поддържала, че по същия въпрос липсвала публикувана практика на ВКС, а въпроса бил „особено актуален тъй като адвокатската дейност следвало да бъде подчинена на строги процесуални правила”. Поддържано е, че с обжалваното решение съдът се бил произнесъл и по материалноправен въпрос – „ за приложението на разпоредбата на чл.238 ЗЗД по отношение на срочните наемни договори, както и по свързания с него въпрос за нищожност на договорите поради противоречие със закона”- по първия въпрос била налична противоречива съдебна практика, като е посочено че с решение №67/02г. на ВКС било прието, че и срочния договор за наем можел да бъде прекратен с предизвестие, а с решение №935/99г. и с решение 1114/97г. на ВКС било прието че „ това било възможно при хипотезата на договор за наем без определен срок”, а по втория – относно приложното поле на нищожността – чл.26, ал.1 пр.1-во ЗЗД, в случаите на предвиждане на клауза за прекратяване с предизвестие на срочните наемни договори липсвала публикувана практика на ВКС, което обстоятелство придавало правна значимост на произнасянето по подадената касационна жалба. Други доводи не са изложени.
Доколкото изложението съдържа доводи за недопустимост на обжалваното решение, следва да бъдат разгледани, с оглед възможността да обусловят допускане до касационно обжалване съгл. т.1 ТРОСГТК №1/2009г. Касаторът е поддържал оплакване за недопустимост на съдебния акт, непрецизно формулирано като процесуалноправен въпрос, свързан с допустимостта на съдебното решение на първостепенния съд, с оглед твърдението за нередовно сезиране на съда, което ако е налице винаги води до недопустимост и на въззивното решение – арг. т.4 ТРОСГК №1/01 г. Страната е обосновала твърдението си за недопустимост на въззивното решение/ ср. и касационната жалба, в която този въпрос е развит по-детайлно/ с това, че държавната такса по исковете не била внесена в пълен размер и поради подписване на исковата молба от адв. П. Б. без същият да бил удостоверил представителната си власт за предявяване на исковете. Така заявено твърдението за недопустимост е правно необосновано.Във връзка с първото направено оплакване за това, че според касатора държавната такса била неправилно определена от първостепенния съд, следва да се отбележи, че довода е ирелевантен за допустимостта на съдебните решения – както това на СРС, така и на въззивното решение, не само защото таксата може да бъде присъдена допълнително – със самото решение, но и поради това, че контрола за правилното й определяне не е част от предмета на инстанционен контрол, иницииран от страните, а е възложен на друг орган, различен от тях. т.е. този довод не е обуславящ недопустимост на решението, нито неговата неправилност. Д. за липса на представителна власт на пълномощника на противната страна, като касаещ неговата, а не тази на касатора защита по спора, и като потвърдим акт не обосновава също така недопустимост на въззивното решение. Още повече, че той е правен пред въззивния съд, който го е разгледал, с оглед валидно представеното адвокатско пълномощно, установяващо изрично и ясно предоставената на адв. П. представителна власт по отношение на водене на процеса. Това адвокатско пълномощно е стандартно – бланково и в него изрично са изброени конкретните права на пълномощника, очертаващи представителната му власт, и тъй като нито едно от тях не е зачертано или изрично обявено за изключено от правата, а тълкуваното от касатора правомощие за завеждане на иск за прекратяване на наемното правоотношение с едноличния търговец е добавено спрямо тези така очертани права, следва, че и твърдението за липса на представителна власт не намира опора в данните по делото. Или, направените доводи за недопустимост на съдебното решение са неоснователни.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле за допускане на касационно обжалване. Същият не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно разрешенията дадени с т.1 на ТРОСГК на ВКС на РБ № 1/2009 г. касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е такъв от значение за изхода на конкретното дело и е свързан пряко с решаващите мотиви на съда. Следователно, с оглед така приетата със задължителна практика, дефинитивност на общото основание, не могат да бъдат разглеждани като релевантни общо и хипотетично поставените въпроси, необвързани от мотивите на обжалвания съдебен акт, обосновани с оплакванията на страната за неправилност на решението, в контекста на нейното становище по основателността на иска. Така например въпросът относно валидността на адвокатското пълномощно, така поставен не е правен, а фактически, като свързан с установените по спора факти относими към наличието на конкретно очертана представителна власт. Не очертава това основание и общо поставения въпрос за приложението на чл.238 ЗЗД и чл.26, ал.1 ЗЗД. Но дори и да се приеме, че тези въпроси са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, то страната също така не обосновава наличие на приложно поле на касационно обжалване по следните съображения:
Касаторът е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, с оглед изложеното, относимост към това основание има едниствено посочената т.4 ТРОСГК №1/2001г. / арг. т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/09г. /, но само като акт, включен в обхвата на сравняваните с въззивното решение съдебни актове, обуславящи наличие на предпоставките на основанието, тъй като както вече бе разгледано във връзка с направения довод за недопустимост на решението същото не обосновава допускане до касационно обжалване на акта. Или с оглед изложеното страната не установява наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Изброените три решения на ВКС, обективиращи казуална практика са относими към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК/ доколкото страната не ги е обвързала с посочване на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК/, но и спрямо тях не е обоснован извод за наличие на противоречие при разрешаването на конкретен правен въпрос. Касаторът е направил необоснован довод за противоречие между дадени с тях разрешения, въпреки, че те третират различни правни хипотези, но не е сравнил тези разрешения с разрешение, дадено по конкретен правен въпрос от въззивният съд. Основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК не предполага обосноваване на противоречие въобще между разрешения дадени от съдилищата,респ. между решения на ВКС, а противоречие на разрешение с конкретно такова дадено с обжалваното решение, тъй като се иска неговото допускане до касационно обжалване. Следователно, страната не обосновава и наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.Извън това мотивираните от касатора доводи са свързани не с решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт, а изцяло са разгледани съобразно становището на страната по спора във връзка с твърденията й за основателност на иска, съставляват всъщност оплакване за незаконосъобразност на решението на въззивния съд, което не е предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицира по чл.281 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което се е позовал касатора/, предполага, обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба.Такъв довод, както вече бе отбелязано, не е противоречивото / според страната/ произнасяне на съдилищата въобще, а произнасянето по конкретен, свързан с обжалваното решение правен въпрос. Не съставлява такъв довод и общо развитото твърдение, че по приложението на чл.238 ЗЗД във връзка със срочните наемни договори и тяхната нищожност, поради противоречие със закона нямало практика на ВКС, още повече, че това твърдение е опровергано от приложените решения на този съд. Освен това по приложението както на чл.238 ЗЗД, така и на чл.26, ал.1 ЗЗД е налице не само казуална, но и задължителна практика.Общият довод за липсата на практика, както се извежда и от определението на основанието не предполага директната му приложимост, без страната да е развила своите доводи във връзка с непълнотата или неяснотата на тези норми, които да обуславят нужда от тълкуването им.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски в размер на 400лв.
По частната жалба на [фирма] – [населено място]:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на [фирма]-гр. София против определение от 01.12.2010г. по гр.д. 12686/09г. на СГС. С това определение, постановено в производство по чл.192, ал.4 ГПК / отм./ въззивният съд е оставил без уважение молбата на едноличния търговец за изменение на решението от 12.10.2010г. по същото дело, в частта му за разноските. За да постанови обжалвания резултат, съдът е приел, че въпреки отделното обжалване от въззиваемия на отказа за допускане предварително изпълнение на решението, предмет на въззив, след като това определение било разгледано заедно с въззивната жалба, то било в рамките на едно производство и съответно след отхвърлянето на въззивната жалба на въззивника не се дължат никакви разноски.
Определението е неправилно.
Основателно е подробно изложеното разбиране на жалбоподателя за това, че след като определението на първостепенния съд, с което е отказано предварително изпълнение на постановеното от същия решение е било обжалвано с частна жалба и противната страна – настоящ жалбоподател е представила отговор на тази частна жалба с изрично удостоверяване за направените по тази защита разноски в размер на 100лв., то и същите се дължат с оглед постановения по това сезиране резултат.Този извод произтича от изричната разпоредба на чл.78, ал.3 ГПК и не зависи от това дали частната жалба е била разгледана от съда заедно с въззивната. Като е приел обратното съдът е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго с което молбата по чл.192 ГПК /отм./ бъде уважена.
По направените в настоящето производство разноски :
И двете страни са поискали разноски. Ответникът по касация е удостоверил такива в размер на 400лв. и с оглед постановения резултат по касационната жалба на противната страна същите на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени. С оглед постановения резултат по частната жалба на П. Б., същият е претендирал разноски, съобразно чл.11 от Наредба №1/04г. в размер на 100лв. тъй като с представеното пълномощно е удостоверено, че му е оказана безплатна защита. Същите следва да му се присъдят на основание чл.78, ал.3 ГПК. Или по компенсация на ответника по касация следва да бъдат присъдени 300лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 12.10.2010г. по гр.д.12686/09г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на Н. А. Б. направените в касационното производство разноски присъдени по компенсация в размер на 300лв.
ОТМЕНЯ определение от 01.12.2010г. по гр.д. 12686/09г. на Софийски градски съд и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Н. А. Б. да заплати на [фирма] – [населено място] сумата 100лв.- разноски за въззивното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: