6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
София, 29,03,2012 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на пети март две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №486/2011 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] и касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение № 10 от 14.01.2011г. по т.д.19/10г. на Варненски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на [фирма] – [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и има за предмет постановеното въззивно решение в частта, с която въззивният съд е отменил обжалваното решение и отхвърлил иска на дружеството по чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД за разликата от 56002.48лв. до 94913.62 лв.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е заявил, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, като е формулирал въпроса – „за характера на приемането на извършеното по договора за изработка”,като съдът приел, че било „единствено фактическо действие” . Касаторът счита, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – цитирани решения на този съд, с които било прието че приемането на работата е не само фактическо, но и правно действие.Изложени са и лаконични доводи за неправилност на изводите на съда, така квалифицирани и от страната. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът е формулирал въпроса – „ за значението на поканата за плащане от страна на изпълнителя по договор за изработка”. Страната е изложила своето разбиране по въпроса и съответно е развила довод за неправилност на изводите на съда. Този фактически довод също е свързан с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК лаконично мотивиран с това, че въпросът касаел широк кръг от правни субекти и произнасянето на ВКС било „в интерес на законността”.Други доводи не са развити.
С оглед така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава приложно поле на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК. Поставените от него въпроси,дори и да се приемат за релевантни въпреки че, са непрецизно формулирани- като заявен довод и необвързани от решаващите изводи на съда, обосновават единствено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. За да е налице основанието по т.2 на текста / в какъвто смисъл са фактическите доводи на страната, тъй като е разглеждана единствено казуална практика на ВКС, а не задължителна/, следва да бъде посочено друго влязло в сила решение, освен обжалваното, с което поставените въпроси да са разрешени по начин, противоположен на обоснования от въззивния съд, при установен фактически и правен идентитет на разгледаните хипотези в сравняваните съдебни актове. В случая,обаче, представените решения са ирелевантни за наличие приложно поле на касационно обжалване, тъй като разглеждания от касатора въпрос- дали резултатът от извършената работа следва да бъде приет с изрично изявление от страна на възложителя или са достатъчни конклудентни действия за приемането е бил разрешен със задължителна практика – решение № 250 от 11.01.2011г. по т.д. 535/2010г. на ВКС ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК, в същия смисъл е и друго решение постановено по същия ред и съответсно обективиращо задължителна практика по аналогичен въпрос – решение № 5от 15.03.2010г. по т.д. 390/09г. на ВКС, І т.о., с които изрично е прието, че липсата на възражения при фактическото приемане се приравнява на одобрение – признание че изработеното съответства на договора. След като с решението си, въззивният съд не се е отклонил от тази задължителна практика, то не е и налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като дори и противоречива / какъвто не е разглеждания случай, с оглед това, че посочената от касатора казуална практика не е в противоречие с изложеното/ казуалната практика е без значение след като същият въпрос е бил разрешен със задължителна. Следователно, тези доводи на страната не обосновават наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Без правно значение за производството по чл.288 ГПК са изложените оплаквания за неправилност на решението, тъй като те нямат относимост към изрично очертаните и лимитивно изброени хипотези на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК , те се квалифицират по чл.281 ГПК и се разглеждат само ако решението бъде допуснато до касационно обжалване.
Касаторът се е позовал на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чието наличие е обосновал с два поставени общи въпроса. Разглежданото основание, предполага обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос/ за всеки един от формулираните/ е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009г. С оглед тези предпоставки, страната не е изложила релевантни доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не съставлява поставянето на въпроси, нито лаконичното отбелязване, че произнасянето на ВКС било в интерес на законността, тъй като, както бе отбелязано с оглед определената със задължителна практика дефинитивност на основанието липсва обосноваване и въобще доводи за обективно мотивирана неяснота или непълнота на правни норми, която да налага тяхното тълкуване.
Следователно, с оглед поддържаното от касатора по реда на чл.284, ал.3,т.1 ГПК, не са установени предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и не е налице основание за допускане до касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
По жалбата на [фирма] – [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и има за предмет постановеното въззивно решение в частта, с която въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд за уважаване на иска по чл.55,ал.1 пр.3-то ЗЗД, ведно със законната лихва и неустойка по чл.27, ал.2 от договора сключен между страните на 29.08.2006г.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел нормата на чл.280, ал.1 т.1,2 и 3 ГПК, като е заявил че въззивния съд се е произнесъл по „ съществен въпрос”, „ като едва с решението си е установил разпределението на доказателствената тежест…”Развито е оплакване за това, че съдът не е проявил активност да даде указания на страните какво е разпределението на доказателствената тежест, като е придал значение на писмено доказателство едва в решението си. Посочено е, че това разрешение противоречи на конкретно посочени решения на ВКС.Поставен е и общо въпроса за доказателствената тежест на акт образец №19, в „случаите когато възложителя твърди, че има неизвършени СМР и за това кой носи доказателствената тежест в този случай”. Изложено е разбирането на страната,като е направен извод че въпроса бил разрешен в противоречие с решение №34/10г. на ВКС, ІІ т.о. Като материалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, страната е формулирала –„ дали възложителя е бил изправна страна по договора”, развита е защитната и теза в тази насока и е направен извод за противоречие с изброени решения на ВКС. Поставен е въпрос относно „ допустимостта на развалянето на договора, с оглед това дали неизпълнената част е незначителна…”Твърдяно е противоречие с ППВС №3/73г. изброени са и решения на ВКС. Под т.3 е посочено, че в решаващите мотиви „ съдът необосновано и неправилно прилагайки материалния закон решавал въпроса относно момента на настъпване и установяване на неизпълнението.” Във връзка с разбирането на касатора за неправилност на изводите на съда са сочени решения на ВКС, от които са интепретирани части. По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК страната е поставила четири въпроса, за които е навела лаконичен довод, че ги счита за „неуредени и интересни за развитие на правото”.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК.Поставените от него процесуални и материалноправни въпроси са фактически и съставляват, всъщност оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд/ така квалифицирано и от страната по отношение на някои от тях/,което се квалифицира по чл.281 ГПК и се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване. Но дори и от тези въпроси да може да бъде изведен релевантен въпрос, то налице би било само общото основание за допускане на касационно обжалване.Касаторът се е позовал на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В тази връзка по първия поставен процесуалноправен въпрос относно твърдението му / така заявен/, че въззивния съд е установил разпределението на доказателствената тежест едва с решението си, е сочено противоречие с две решения на ВКС постановени по реда на чл-.290 ГПК. С тези решения, обаче, са разрешени със задължителна практика съвсем различни от поставените от касатора въпроси – така напр. с решение №440/10г. на ВКС ІІІг.о. е разрешен въпроса за датата на постъпване в съда на искова молба, изпратена чрез куриерска служба, а с решение №458/10г. на ВКС,ІІІг.о. е разрешен въпроса, свързан с приложение на чл.235, ал.2 ГПК в случай, при който е прието копие от писмен документ и по същество е игнорирано, тъй като е нечетливо. Т.е. и двете решения са ирелевантни спрямо обжалваното, с което тези въпроси изобщо не са били поставяни.Същото е относимо и към соченото противоречие с решения № 231/10 на ВКС ІІт.о. и решение №257/10г. на ВКС, Іг.о. още повече, че поставените в тази връзка въпроси са фактически и обосновани с неправилно, според страната възприета фактическа обстановка по спора, а не с решаващ правен извод противоречащ на също така изведен при аналогична фактическа обстановка правен извод.Същото е относимо и към въпроса относно допустимостта на развалянето с оглед приложение на чл.87, ал.4 ЗЗД. Извън това, че този въпрос е разглеждан от съда в съвсем различен план и във връзка с дължимата неустойка, но и състава подробно е мотивирал защо приема, че стойността на останалата за довършване работа към датата на разваляне на договора не може механично да се определи като разлика между визираната в офертата стойност и стойността на извършената работа. Изразеното от касатора несъгласие с така приетото от въззивния съд, както и соченото в тази връзка противоречие с ППВС№3/73г. , което изобщо не се обосновава, тъй като съдът не е мотивирал противоречив на разрешенията в постановлението извод, не установяват приложно поле на касационно обжалване, тъй като неправилността на акта се разглежда в производството по чл.290 ГПК. Не се обосновава противоречие и с решение №34/10г. на ВКС, ІІ т.о., обективиращо задължителна практика по въпросите относно изискуемост на четвърта вноска и значение на протокол от 11.10.2004г. , който въпрос като конкретен по разгледания правен спор е неотносим към настоящия основан на други осъществени юридически факти, както и процесуалноправните въпроси – за начина на доказване на действия по чл.301 ТЗ, за доказателствената сила на протоколи №15 и 16- все въпроси, които не са разглеждани от въззивния съд и които не обосновават приложно поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК тъй като не установяват противоречив правен извод.Поставените материалноправни въпроси, свързани с това дали възложителя е бил изправна страна, момента на настъпване на неизпълнението и т.н. са изцяло фактически и свързани / както и касаторът е мотивирал/ с конкретно приетите по спора факти и очертаването на фактическата обстановка, поради това и същите не могат да обосноват нито приложно поле на чл.280, ал.1, т.1, нито на т.2 от текста, въпреки подробно разглежданата съдебна практика, подкрепяща, според страната защитната й теза по спора, тъй като липсват доводи за наличие на противоречиви правни разрешения, обективирани от обсъжданата практика и такива обуславящи постановения от въззивния съд правен резултат.Този извод се подкрепя и от подробните оплаквания за неправилност на изводите на съда, имащи относимост към разглеждане на касационната жалба по същество, а не към допускането на касационно обжалване.Поставените въпроси по т.3 на чл.280, ГПК обосновани от защитната теза на страната и от нейното разбиране за неправилност на изводите на съда, с оглед очертаната в настоящето решение дефинитивност на основанието с т.4 ТРОСГК №1/09г. не обосновават довод за наличие на предпоставките на основанието, тъй като са ирелевантни към него, такива са и лаконичните доводи, че въпроса бил „неуреден и интересен за развитие на правото”. Нямат относимост към основанието и подробно изложените оплаквания за неправилност на решението, след като страната нито е обосновала, нито сочила неправилно формирана съдебна практика, респективно непълнота или неяснота на приложимата правна норма налагаща тълкуването й във връзка с поставените общи и хипотетични въпроси.
Следователно, не са налице изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до разглеждане по същество.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на срещу решение № 10 от 14.01.2011г. по т.д.19/10г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: