5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1019
С., 22,12,2014 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 858/2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение №135 от 20.11.2013г. по т. д.229/13г. на Бургаски апелативен съд.
Ответникът по касация- [фирма] – [населено място], И., чрез пълномощника си – адв. И. Л. е на становище, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложени са доводи за неоснователност на жалбата и са претендирани разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В приложеното към жалбата, изложение на основанията за допускане на касационно обжалване,представено в резултат на проведено производство по чл.285 ГПК,касаторът подробно е разгледал твърдението си, че обжалваното решение противоречало на решение №174/10г. на ВКС, с което било прието, че по договор за заем следвало пълно и главно да бъде доказано, че сумата е предадена реално на заемополучателя, като дори при сключена като обезпечение договорна ипотека даването на сумата не можело да се предполага. Също така подробно е развито разбирането, че обжалваното решение противоречи на решение №16/`13г. на ВКС, ІІ т.о.Това твърдение е подкрепено с развити оплаквания за неправилност на приетото от състава на въззивния съд за това, че страните са уредили отношенията си, свързани с твърдяното от касатора нарушение на задължението ищецът да не купува гъби на територията на Република България от друг доставчик. В тази насока подробно е развито оплакване за нарушение на чл.20 ГПК – така квалифицирано и от страната.
Изложените оплаквания не обосновават валиден довод за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като страната не е поставила по отношение на тях правен въпрос, за който подържа, че е разрешен в отклонение с практиката на ВКС.Липсата на такъв въпрос, обосновава извод за неоснователност на искането за допускане до касационно обжалване на решението, тъй като той съставлява общо основание по смисъла на текста и неговата ясна и точна формулировка е задължение за жалбоподателя – изрично т.1 ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г. Или не самото решение, а поставения въпрос като общо основание, следва да бъде разрешен противоречиво, за да установи предпоставките за допускане на акта до касационно обжалване. Дори, обаче, да се приеме, че такъв въпрос макар и общо е поставен в края на изложението / под.№1 , формулиран като „ Чия е тежестта на доказване и какво се доказва при договор за заем”, то страната не обосновава и допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице соченото противоречие между изводите на съда и посочените актове на ВКС, които са постановени при различна фактическа обстановка и при различно доказване на релевантните за спора факти. Обоснованите с оплакване за неправилност на изводите на съда, доводи за такова противоречие са ирелевантни, тъй като по принцип неправилността на акта е без правно значение за допускането на касационно обжалване, поради това, че е неотносима към лимитивно изброените основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Освен това този въпрос е поставен без отчитане на представените по делото с молба от 26.07.2010г. доказателства за предоставяне на процесните суми / стр. 292 и сл.,т.2, гр.д.108/09г. на С., приети с протоколно определение от 20.09.2010г./, които ответникът не е оспорил, а само е заявил, че отношенията между страните били преуредени.Въпросът не е съобразен и с мотивите на въззивния съд, че е налице извънсъдебно признаване на дълг към договор от 10.06.2008г., с оглед представените доказателства по спора. Спрямо този мотив на съда и обоснованото с него по отношение на получаване на сумите, страната не е поставила правен въпрос, нито е обосновала допълнително основание.
Касаторът е поддържал в своето изложение, че Бургаски апелативен съд е постановил решението си в противоречие с ТР ОСГК №1/01, от което и е цитирал текста на т.4, като е поддържал нередовност на исковата молба поради това, че не било направено разграничение между главница и лихва Без връзка с това твърдение страната е посочила, че първостепенния съд бил разгледал непредявен иск, „тъй като недопустимо се е позовал на облигационни отношения между страните които касаят друг период / 2007г./, които не били предмет на заповедното производство.Така е посочено че БАС се бил произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса – „ как следва да процедира въззивния съд в случай, че сам той констатира нередовност на исковата молба”. Доводите са правно и фактически необосновани. Фактически невярно е това, че с исковата молба не е направено разграничение между главница и лихви. В нейния петитум изрично са посочени главницата в размер на 253000 евро, законната лихва върху тази сума считано от 23.09.2009г. до окончателното й изплащане, 28814евро – договорна лихва за периода 01.06.2008г. – 30.06,2009г., 4713.41евро договорна лихва дължима за периода 01.07.2009г. до 23.05.2009г., както са описани и претендираните разноски. Съдът се е произнесъл по така заявеното искане, което напълно съответства на заявеното по реда на 417 ГПК, поради което и твърдението за нередовност на исковата молба е неоснователно. Т.е. не е налице противоречие между разрешението дадено с ТРОСГТК №1/01г. и приетото от съдилищата за валидност на сезирането. Правно необосновано е и твърдението, че съдът е разгледал иск, различен от предявения, доколкото страната не излага допълнително съображения за това свое твърдение, а прави единствено оплакване, свързано с разглеждане на отношенията между страните за период преди сключване на процесния договор. С оглед обстоятелството, че съдът е изследвал фактическата обстановка, съобразно фактите, установени по спора и събраните по делото доказателства касаещи претенциите, неподкрепеното с допълнително изложение твърдение на страната за това, че били изследвани отношения касаещи друг период не може да обоснове извода, който страната необосновано е направила за недопустимост на решението на първостепенния съд. Касаторът е твърдял, че с молба от 3.10.2013г. бил представил доказателства, които подробно е описал и които, според становището, изразено от противната страна, били „ почти изцяло неотносими”. Така касаторът е направил извод, че въззиваемия бил признал частична относимост на тези доказателства, докато съдът оставил без уважение доказателствените му искания за приемане на нови доказателства изцяло. В тази връзка страната счита, че били допуснати нарушения по чл. 146, ал.2 ГПК и чл.266, ал.3 ГПК, като са поставени въпросите – „Следва ли съдът да укаже на страната кои са подлежащите на установяване факти. 2 Допустими ли са във въззивната инстанция, относими към спорното право доказателства, когато първоинстанционния съд не е изпълнил задължението си по чл.146, ал.2 ГПК „. Сочено е, че тези въпроси били решени в противоречие с практика на ВКС – изброени множество решения, като е заявено, че някои от тях страната представя. Обобщени са изводите в тези решения касаещи пропуски на съда при доклада по чл.146, ал.2 ГПК, а също така и възможността въззивния съд да отстрани тези пропуски със свои процесуални действия. Поставените от страната въпроси не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, т.е. като неотносими към действията на съда, респективно към приетото от него във връзка с решаващите му изводи.Този извод произтича още от мотивировката на касатора и твърдението му за допуснати нарушения от страна на състава, които не се обосновават с оглед допълнителните основания по чл.280 ГПК, а с доводи за неправилност на решението. Страната изцяло е обсъждала възприемането и цененето на конкретни доказателства и тяхната относимост към разрешаване на спора, което нямо връзка с доклада по чл.146 ГПК, нито с възможността тези доказателства да бъдат валидно представени пред въззивната инстанция/ в какъвто смисъл са разрешенията дадени с решенията на ВКС/. Ирелевантни са и развитите доводи, свързани с възможността тези доказателства да бъдат представени пред въззивния съд, тъй като същите не са приети от него, поради това, че са неотносими към спора, а не защото са представени несвоевременно, както неправилно е подържал касатора. Освен това същият не сочи каквито и да било доводи, свързани с такава относимост т.е. не обосновава довод за тяхното значение към спора и оттам да изведе процесуален въпрос,обоснован с отражението на това действие към решаващите изводи на съда. Или не е обосноваван довод водещ до извод за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Страната е поставила множество въпроси, а именно – „ Чия е тежестта на доказване и какво се доказва при установяване договор за заем- съгласие или предаване на заетата сума”.2. Договорът за ипотека сам по себе си доказва ли съществуването на обзпеченото вземане”3. Длъжен ли е съдът да изясни точния смисъл на договорните клаузи при наличието на спора при тълкуването им…” Под номера 4, 5 и 6 , и 7 са възпроизведени разгледаните по-горе въпроси, както и решения на ВКС, за които е поддържано общо противоречие. Така формулираните въпроси от 1-3 въпроси не са релевантни, с оглед липсата на относимост към решаващите изводи на съда а са поставени в контекста на правозащитните твърдения на касатора. А и същите бяха разгледани с оглед соченото в началото на изложението противоречие с конкретни решения на ВКС.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което в заключение е посочил, че е установил касатора, предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен /, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В случая касаторът не е заявил основателни доводи, свързани с това основание, не е поставил релевантен правен въпрос. Оплакването за наличие на нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения, освен че е ирелевантно към производството по чл.288 ГПК, се основава и на фактически неверни твърдения относно фактите установени по спора. Цитираната задължителна практика също е ирелевантна, с оглед липсата на каквато и да било конкретизация относно наличие на отклонение на съда в решаващите си мотиви от нея, поради което се налага извод, че страната не е обосновала валиден довод за наличие на предпоставките и на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са сочени каквито и да било доводи.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.На основание чл. 87, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените пред настоящта инстанция разноски в размер на 10757лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №135 от 20.11.2013г. по т. д.229/13г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на [фирма] – [населено място], И.,направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 10757 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: