3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
С., 04.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 255/2012 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №1750 от 12.12.2011г. по гр.д. 2209/11г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение №1993/28.05.2011г. по гр.д. 2890/2011г. на ПРС, в частта му, с която са били уважени, предявените в обективно съединение искове по чл.327 ТЗ, общо за сумата 79223.88лв., по същество в същата част тези искове са били отхвърлени.
Ответникът по касация- [фирма] – [населено място] е на становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. С изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е поставил като релевантен въпроса относно „произтичащите правни последици от извършено в счетоводството на купувача осчетоводяване на неподписани от последния фактури и осъществено от него получаване на данъчен кредит по ДДС за същите, както и за приложно поле на чл.301 ТЗ, с оглед вложения от законодателят смисъл в понятието противопоставяне на търговеца”. Страната е поддържала, че този въпрос е бил решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №109/11г. на ВКС , ІІ т.о., решение №46/09г. на ВКС, ІІ т.о., и решение №30/11г. на ВКС, І т.о.,
Формулираният от касатора материалноправен въпрос е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан пряко с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили постановения от него правен резултат.
За да мотивира, в обжалваната част, неправилност на решението на първостепенния съд, и съответно неоснователност на иска по отношение дължимост на сумите по приложени тринадесет броя фактури, въззивният съд е приел, че не било доказано по делото, стоките отразени във фактурите да са доставени от ответника, тъй като ищецът твърдял, че поръчките са давани лично от управителя на ответника, но липсвали доказателства за това. Прието е още, че лицето, за което се е поддържало, че е получило стоките, до 27.09.2007г. не е било в трудовоправни отношения с ответника , поради което не е могло валидно да ги приеме, а експедиционните бележки не било доказано, че са в пряка връзка с фактурите.
Посоченият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените и приложени решения на ВКС, обективиращи задължителна практика по поставения въпрос. Този извод произтича от това, че съдът е приел недоказаност на иска, без да обсъди и зачете като доказателство по делото изслушаната пред първостепенния съд експертиза, с която изрично е било установено, че фактурите, предмет на спор са включени в дневника за покупки по ЗДДС на [фирма] и този факт е потвърден и с отговора на исковата молба. Следователно, изводът за недоказаност на претенциите е в противоречие с приетото с цитираната от касатора задължителна практика, с която изрично е мотивирано, че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко- продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание за задължението и доказва неговото съществуване. Освен това макар и подписите върху фактурите да са положени от лица, за които не може да бъде установено, че са били упълномощени от страната да получат стоката, то търговеца е узнал за получаването й по смисъла на чл.301 ТЗ като това не се презюмира, а е установено по безсъмнен начин от отразяването на фактурите в счетоводството му.
Следователно, сочената практика, съдържа задължително тълкуване по поставения въпрос и след като въззивният съд го е разрешил в противоречие с нея са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 1584.47лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1750 от 12.12.2011г. по гр.д. 2209/11г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение №1993/28.05.2011г. по гр.д. 2890/2011г. на ПРС за уважаване на предявените искове по чл.327 ТЗ за сумата 79223.88лв., по същество в същата част, те са били отхвърлени.
УКАЗВА на касатора- [фирма] – [населено място] в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 1584.47лв.
След изпълнение на указанието делото за се докладва за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: