10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 825
[населено място] ,31,10,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1010 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 2030 / 31.10.2013 год. по т.д.№ 2110 / 2013 год. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение – 9 състав, с което е частично потвърдено и частично отменено, с отхвърляне на исковете в съответната част,решение № 233 / 31.01.2013 год. по т.д.№ 572 / 2012 год. на СГС, ТО , VІ–5 състав.С първоинстанционното решение са уважени предявените от „Л.„А. против [фирма] обективно кумулативно съединени искове за присъждане,на основание чл.232 ал.2 ЗЗД,сумата от 14 000 лева, дължима по договор от 16.10.2007 год. наемна цена за периода м. май – м. юли 2007 год. вкл.,сумата от 1050,50 лв. – консумативни разходи за периода 21.05.2011 год. – 20.06.2011 год. и сумата от 1 232,84 лв. – консумативни разходи за периода 21.06.2011 год. – 20.07.2011 год., дължими съгласно клаузите на сключени между същите страни договор за услуга от 16.10.2007 год. и анекси от 27.07.2010 год. и 02.02.2011 год..С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Л.„ А. като частични,обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД – за 84 114,90 лева / част от претенция от 232 775,06 лв. /- неплатено възнаграждение за услуги и амортизационен резерв,за периода м.януари 2010 год.– м. юли 2010 год., искове в размер на по 300 лева – консумативни разходи – за три тримесечия в рамките на общия период 21.12.2010 год. – 20.03.2011 год. и с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 150 000 лева / част от претенция в общ размер от 1 215 251,80 лв./,на основание чл.9 от сключения между страните договор за наем от 16.10.2007 година.
Първоинстанционното решение е обжалвано от всяка от страните в съответните,с оглед правния й интерес части, при подадена от ответника насрещна въззивна жалба.
С въззивното решение е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение,изключая претенциите в размер на по 300 лева или за общо 900 лева, консумативни разходи за периода 21.12.2010 год. – 20.03.2011 год. , съответно уважени .
Касаторът „ Л.„А. обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е потвърдено първоинстанционното отхвърлително решение по исковете с правни основания чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД . Намира същото неправилно, като формално сочи постановяването му в противоречие със закона и като необосновано, но обосновава основания по чл.281 т.3 ГПК за противоречие с материалния закон – чл.20 ЗЗД и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила,като твърди,че въззивният съд е постановил акта си,съобразявайки се с ненаправени от ответника възражения и доводи срещу исковете. На основание същите обстоятелства – произнасяне противно на заявени от ответника възражения и доводи, касаторът твърди и недопустимост на съдебното решение.
Касаторът [фирма] оспорва въззивното решение в частта, в която със същото са уважени предявените претенции за консумативни разходи в общ размер от 3183,34 лв., както и в частта в която е потвърдено първоинстанционното решение за дължима от дружеството наемна цена за м.май,юни и юли 2007 год., в размер на 14 000 лева.Счита въззивното решение неправилно,досежно формирания извод за прекратяване на договора от наемателя, при условията на анекс от 27.07.2010год. – в тримесечен срок преди 31.12.2011 год., т.е. от 30.09.2011 година, вместо по реда на чл.87 ал.2 ЗЗД , поради виновно неизпълнение задължения на ищеца по сключените договори за наем ,за управление и анекси към същите,считано от 11.04.2011 година.Твърди въззивното решение постановено в противоречие с материалния закон – ППВС № 3 / 29.03.1973 год. вр.с чл. 87 ал.2 ЗЗД и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила при разпределението на доказателствената тежест в процеса – чл.154 ГПК. Оспорва правилността на решението и в частта по присъдените за първоинстанционното и въззивното производство разноски в тежест на ответното дружество,в случай че би бил потвърден въззивният акт .
Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата, като обосновава липса на основание за допускане на касационното обжалване .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, изхождайки от заявените касационни доводи , настоящият състав съобрази следното :
Спорът между страните се е концентрирал върху приложимостта на клаузите на анекс от 27.07.2010 год. , вкл. досежно изменение срока на договора за наем / чл.1 /,условията за прекратяването му / чл.9/, дължимата наемна цена и възнаграждение / такса / за услуга . Ответникът е противопоставил възражение,че с уведомление , връчено на ищеца на 01.04.2007 год. и считано от 11.04.2007 год.,е развалил договора поради виновно неизпълнение задълженията на наемодателя каквото съзира в променената драстично от същия търговска концепция за търговския център, обект на наемното правоотношение – от Търговски мол в А. център. Намира,че с оглед така въведената промяна,за ответника е станало невъзможно ползването на наетия обект с договореното и кореспондиращо на действителния му търговски интерес предназначение. Отговорът на исковата молба препраща към основанията за разваляне и обосноваващите ги обстоятелства в отправената от ответника нотариална покана ,в която се сочи и неизпълнение от страна на наемодателя – изпълнител по договора за управление – на задължението му за маркетинг и реклама на Търговския център сред широката публика и посетителите му,вкл. чрез организация и спонсориране на събития насочени към привличане вниманието на обществеността към търговския център. Ищецът оспорва наличията на основание за разваляне на договора поради твърдяното неизпълнение .
Въззивният съд,за да постанови решението си,е споделил съображенията на първоинстанционния съд,че договорът за наем не е развален при условията на чл.87 ал.2 ЗЗД по вина на наемодателя, като се е позовал на клаузите на самия договор за наем / чл. 30 / , според които право на наемодателя е било да промени търговската концепция за стопанисване на центъра,при условие че не пречи на търговската дейност на ответника и че промените няма да засегнат съществено функционалността на обекта, по начин въздействащ в посока на влошаване търговската дейност на ответника.Съдът не е счел доказано условието, при сбъдването на което въвежданите от наемодателя промени се явяват в противоречие със задължението му за предоставяне безпрепятствено и в съответствие с търговската цел на ответника ползване на обекта . В тази връзка въззивният съд изрично е посочил въвеждането на промяната още през 2008 год., което не е довело до влошаване търговската дейност на ответника за периода до 2010 год.,доколкото драстично намаление на средномесечния оборот на [фирма] е засечено през 2011 година.При това,според съда, последният факт сам по себе си не установява причинността между промяната в търговската концепция на обекта и влошаване търговската дейност на ответното дружество.По отношение задължението за маркетинг и реклама въззивният съд е изложил единствения аргумент, че същото не е съществено с оглед предмета на договора и интереса на наемателя, т.е. неизпълнението му не би могло да съставлява самостоятелно основание за разваляне на договора, без да е изследвал доказаността му.Така въззивният съд е приел,че наемателят не е имал основание да развали договора с нотариалната покана от м.април 2011 год., но е зачел последната като изявление на ответника за едностранно безвиновно прекратяване на договора, считано от 30.09.2011 год. – в тримесечен срок преди изтичане крайния срок на договора, преуговорен с анекса от 27.07.2010 год. – 31.12.2011 година .По делото е безспорен факта, че ответното дружество е напуснало търговския център още през м.август 2011 година .
Претенциите за размера на дължимата наемна цена и възнаграждение за услуга по сключения договор за услуга от 16.10.2007 год., въззивният съд е обосновал с директно приложение клаузи на договорите за наем и за услуга и на анекса от 27.07.2010 год., вкл. Приложение 2 към същия,като тълкуване е извършил единствено досежно термина „такса обслужване„ в чл.4.1 от анекса, приемайки го за равнозначен на „ възнаграждение за услуга „.
Претенцията за неустойка с оглед предсрочното прекратяване на договора е отхвърлена с мотива,че тълкувана буквално и логически и в съответствие с други клаузи на договора за наем,съдържащи съпътстваща уредба на отговорност за неизпълнение, вкл.под формата на дължими неустойки,клаузата на чл.9 от договора за наем не урежда задължение за неустойка, макар ответникът да не е навел изрично възражение относно съдържанието на клаузата и да не е възникнал спор относно тълкуването й.
В изложението на касатора – ищец по чл.280 ал.1 ГПК са формулирани следните въпроси:1/Уговорено между страните обезщетение за неизпълнение представлява ли неустоечна клауза ако не е посочено изрично,че представлява компенсаторна неустойка за неизпълнение ? ; 2/ Уговорката в договор за наем,че се дължат всички дължими по договора суми до изтичане крайния срок на договора, независимо от предсрочното му освобождаване от наемателя, представлява ли уговорка за заплащане обезщетение за неизпълнение или е за неустойка ? – и двата въпроса заявени в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ; 3/ Подлежи ли на тълкуване разпоредба на договор, неоспорена от противната страна ? – обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с противоречие на въззивното решение с реш.№ 81 по т.д.№ 761 / 2008 год. на І т.о. на ВКС,реш.№ 89 по т.д.№ 523 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС и реш.№ 546 по гр.д.№ 856 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС ; 4 / Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договора – чл.20 ЗЗД , за да достигне до действителната воля на страните, при положение че в конкретния договор има противоречие между отделните уговорки ? – обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с преждепосочените първо и второ решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, както и с реш.№ 105 по т.д.№ 944 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС; 5 / Допустимо ли е съдът да основе решението си на обстоятелства, които не са въведени в процеса с възражения в предвидените за това преклузивни процесуални срокове ? – обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с противоречие с решения № 230 по т.д.№ 1090 / 2011 год. на ІІ т.о. ВКС, реш. № 88 по т.д.№ 911 / 2009 год. на І т.о. на ВКС, реш.№ 28 по гр.д.№ 243 / 2010 год. на ІV г.о. на ВКС и реш.№ 661 по т.д.№ 266 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС и 6 / Допустимо ли е съдът да се произнася по въпрос,който не е въведен като част от предмета на делото ? – обоснован в идентична хипотеза с реш.№ 19 по гр.д.№ 262 / 2010 год. на ІІ г.о. и реш.№ 107 по т.д.№ 443 / 2012 год.на ІІ т.о. на ВКС .
Първите два въпроса са относими към преценката на въззивния съд, че уговореното в чл. 9 от договора за наем няма характеристиката на клауза за неустойка, дължима при предсрочно освобождаване на наетия обект.Така формулиран първият въпрос не съставлява правен такъв, тъй като въззивният съд не е обосновал извода си единствено изхождайки от неупоменаването изрично на понятието „неустойка „ в текста на разпоредбата , а тълкувайки я в съответствие с правилото на чл. 20 ЗЗД – основно предвид съдържанието на други клаузи на договора за наем,уреждащи отговорност за неизпълнение. Вторият от поставените въпроси предпоставя конкретен отговор, основан на фактологията по спора, без да предоставя еднозначен отговор на правен въпрос по приложението на чл.20 ЗЗД спрямо договорна клауза за неустойка . Поради непокриване на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК невъзможно е коментирането на допълнителния селективен такъв, при това само формално посочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и без обосноваване в съответствие със задължителните указания на т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС .
Третият от поставените въпроси е също относим към клаузата на чл.9 от договора за наем и релевантен, с оглед процесуалното действие на съда по обосноваване отхвърлянето на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД с тази клауза и без наличието на изрично повдигнат спор между страните дали същата съставлява клауза за неустойка.Следователно въпросът покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, но не се явява обоснован допълнителния селективен такъв по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Въззивното решение е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика,която не въвежда спора между страните относно тълкуването на договорна клауза като единствено и абсолютно условие за допускане на тълкуване по смисъла на чл.20 ЗЗД.В единствено представеното от трите решение № 81 по т.д.№ 761 / 2008 год. на І т.о. ВКС изрично се сочи,че по начало на тълкуване подлежат неясни или двусмислени,с оглед употребените в тях изрази, уговорки между страните, както и формално разбираеми от външна страна , но по които е възникнал спор между страните.Очевидно е, че в настоящата хипотеза въззивният съд е тълкувал изначално неясна договорна клауза .
Четвъртият от формулираните въпроси е неотносим към процесуалната позиция на ищеца,който не твърди противоречиви клаузи в сключения наемен договор и по–точно досежно уговорена неустойка при предсрочно освобождаване на наетия обект.Няма и такъв обоснован извод във въззивното решение, в което и въз основа на други – ясни и непротиворечиви клаузи на договора за наем, съдът единствено е тълкувал чл.9.Следователно въпросът не е правен такъв,обосновал решаващите изводи на въззивния съд и не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК.
Петият въпрос е формулиран предвид извода на съда,че договорът за наем не е развален при условията на чл.82 ал.2 ЗЗД, с нотариалната покана от 01.04.2011 год.,по вина на наемодателя,а в тримесечен срок преди крайния предоговорен с анекса от 27.07.2010 год. срок. Така ищецът твърди,че съдът служебно е въвел в предмета на спора възражение за прекратяване на договора за наем на различно от посоченото в отговора на исковата молба основание.Последното, обаче, е невярно, тъй като в отговора на исковата молба,паралелно с твърдението за разваляне на основание чл.87 ал.2 ЗЗД,ответникът се е позовавал и на прекратяване, считано от тримесечен срок спрямо предоговорения краен срок на договора за наем,дори отричайки необходимост от предизвестие / т.3.3 вр. с т.14.2 от отговора /,вкл. на нотариална покана за уреждане на имуществените си отношения с ищеца,включваща и манифестирано желание за прекратяването на договора,последвано и от реално напускане на обекта през м. август 2011 год. / т.15 от отговора вр. с нот.покана – стр. 181-182 по номерацията на първоинстанционното дело /. Следователно, по делото е налице своевременно въведен паралелно довод за интерес на наемателя от предсрочно прекратяване на договора за наем , в съответствие с чл.9 от анекса от 27.07.2010 година. Действително мотивите на въззивния съд в тази им част са основани на нотариалната покана от 10.04.2011 год.,вместо на тази от 05.05.2011 год.,но последното предпоставя друг порок на решението,преценим на основанията по чл.281 т.3 ГПК – необоснованост,като не се включва в предметния обхват на формулирания въпрос. Същият не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК .
Последният от въпросите е предпоставен от изключването на клаузата на чл. 9 от договора за наем, като основание за претенцията на ищеца по чл.92 ЗЗД.Въпросът,обаче,е правно неиздържан спрямо съображенията на касатора, развити в изложението по обосноваването му, тъй като е отнесен към „ предмет на спора „, а не към „ основание на иска „.Претенцията за дължима неустойка е предмет на предявения от ищеца иск, поради което и не се касае за произнасяне извън предмета на делото.Неприлагането на чл. 9 от договора за наем е относимо към извода за липса на основание за уважаването на иска и присъждане на вземането, поради липса на съответно договорена клауза.В случая въззивният съд не е приел за недействителна клаузата на чл. 9, в някоя от хипотезите на недействителност,съгласно чл.26 ЗЗД,каквато недействителност, но на сделка,по която съдът служебно се е произнесъл, е предпоставила отговор на процесуалноправния въпрос относно пределите на диспозитивното начало в гражданския процес , в решение № 19 по т.д.№ 262 / 2010 год. на ІІ г.о. на ВКС. Второто от цитираните решения изобщо не е приложено към изложението.Основното съображение ,обаче, е за несъответност на формулирания правен въпрос спрямо фактологията на спора и решаващите мотиви на въззивния съд, поради което и не съставлява правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС .
В изложението на касатора – ответник са формулирани следните въпроси : 1 / При сключен договор за наем на магазин в Търговски център с „мол„ концепция / продажба на качествени стоки от утвърдени търговски марки / и последващо едностранно трансформиране на същия в такъв с „аутлет” концепция / продажба на намалени стоки или стоки с недостатъци /,налице ли са предпоставки за разваляне на договора за наем от наемателя,по реда на чл.87 ал.2 ЗЗД ,без даване подходящ срок за изпълнение, съответно за разваляне по право , на основание чл. 89 ЗЗД поради невъзможност за изпълнение на договора ? ; 2 / Неизпълнението на задължението на наемодателя за маркетинг и реклама на Търговския център – тип ” мол „ ,основание ли е за разваляне на договора за наем от наемателя по специалния ред на чл.87 ал.2 ЗЗД?; 3 / При уговорено право на наемодателя да променя предназначението на търговския център при условие, че тази промяна не пречи на търговската дейност на наемателя, коя страна в процеса носи тежестта на доказване наличието /липсата на уговорената предпоставка/ограничение на правото на наемодателя да променя предназначението на търговския център?;4 / Доколкото основно задължение на наемодателя е да предостави ползването на обекта, неизпълнението на задължения различни от основното и в частност – на задължението да не променя предназначението на търговския център, респ. да не пречи на търговската дейност на наемателя чрез подобни промени и неизпълнението на задължението за маркетинг и реклама обосновават ли основание за разваляне на договора по чл.87 ал.1 и ал.3 ЗЗД? и 5/Могат ли страните по двустранен договор да дерогират предпоставките на чл.87 ЗЗД и в частност да определят неизпълнението на кое задължение ще се счита съществено и даващо възможност за разваляне на договора ?
Първите два въпроса не съставляват правни въпроси по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд се е мотивирал със съдържанието на договора за наем и конкретно с чл.30, като предвиждащ изрично възможността за промяна на предназначението на търговския център от наемодателя,стига с това да не се нарушава съществено функционалността на обекта / каквито доводи ответникът не е противопоставил / и да не се влошава търговската му дейност / какъвто единствено довод е противопоставен /.Следователно въззивният съд не е отрекъл възможността страните да постигнат уговорка в противен смисъл и да квалифицират задължението на наемодателя в такова по осигуряване на конкретно по вид и съдържание ползване на обекта,но такава уговореност в случая няма.Неизпълнението на задължението на ответника да осъществява маркетинг и реклама е коментирано от въззивния съд единствено с довода, че не съставлява неизпълнение на такова съществено задължение по договора, което да обоснове самостоятелно основание за развалянето му.В този аспект на мотивите касаторът е формулирал самостоятелен въпрос / четвърти /. Въззивният съд се е мотивирал и с недоказано влошаване на търговската дейност на наемателя в причинност единствено с променената търговска концепция. Следователно въпросите не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Несъстоятелно е коментиране на наведения допълнителен такъв,в хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – ППВС № 3 / 29.03.1973 год. и решение № 203 по т.д.№ 116 / 2011 год. на ВКС, ІІ т.о. .
Третият от поставените въпроси е неясно формулиран относно това кой е предмета на доказване, по отношение на който касаторът твърди неправилно разпределена доказателствена тежест : влошаването на търговската дейност на наемателя / което въззивният съд е счел в тежест на ищеца /, причинната връзка / която е коментирал като евентуален довод за неоснователност на възражението за разваляне при условията на чл.87 ал.2 ЗЗД по вина на наемодателя,дори ако би било доказано влошаването на търговската дейност/ или друг предмет,предвид израза „наличието/липсата на уговорената предпоставка/ ограничение на правото на наемодателя да променя предназначението на търговския център”. Доколкото решаващият извод на въззивният съд е именно „недоказаност на влошаването на търговската дейност”, вменяването му в тежест на ответника е правилно и в съответствие с чл.154 ал.1 ГПК. Касае се за факт, предмет не на иска и като такъв установим в интерес на ищеца,а предмет на противопоставимо от ответника и в съответствие с интереса му от установяване основание за разваляне на договор за наем възражение.Влошаването на търговската дейност е проявление,а не предпоставка за предприемане на позволени с договора действия от страна на наемодателя,тъй като не би могло да бъде обективно установимо към момента на тяхното предприемане.Противното означава да се вмени на ищеца установяването на отрицателен факт, че не е налице влошаване на търговската дейност на наемателя в резултат на предприетите промени. Следователно и този въпрос не кореспондира на проявено от въззивния съд възприемане и прилагане на чл.154 ал.1 ГПК със смисъл различен от вложения от законодателя .
Четвъртият въпрос покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК – включен е в предмета на спора и е обосновал решаващ извод на въззивния съд,доколкото същият е отхвърлил паралелно заявеното от наемателя неизпълнение на задължението на наемодателя за маркетинг и реклама,като самостоятелно основание за разваляне на договора.Необоснован се явява обаче допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,който и в съответствие със задължителните указания на т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС винаги предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, по която е създадена противоречива съдебна практика или непротиворечива такава,но с обосноваване наложителността от преодоляването й като неправилна, поради развитие на обществените отношения или промяна на законодателството, с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото.Въпросът не е свързан с приложението на конкретна правна норма / и такава не е посочена / и отговорът му винаги е предпоставен от фактологията по конкретния спор: доколко от съдържанието на договора е изводимо желанието на страните неизпълнението на задължения,съпътстващо уговорени и различни от задължението предпоставено от правното основание на договора, да съставляват самостоятелно основание за развалянето му.Още повече,че възлагането на маркетинг и реклама би могло да бъде и предмет на самостоятелен договор.
Същите съображения , за недоказаност на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК биха били относими и към петия от формулираните въпроси,ако би покривал общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК .Това не е така, тъй като въззивният съд не е имал повод да отговаря на въпрос с посоченото съдържание. Не е коментирана императивност или диспозитивност на нормата на чл.87 ал.2 ЗЗД по отношение възможността страните сами да избират неизпълнението на кои задължения по сключения помежду им договор биха били основание и кои не за разваляне по реда на чл. 87 ал.2 ЗЗД . Впрочем самата норма не предпоставя тълкуване на характера й на императивна,съответно диспозитивна в този аспект – тя урежда реда и условията при които изправният кредитор би могъл да развали договора при неизпълнение на задължение на съконтрахента си. Дали последното е основание за разваляне не следва от императивния, респ. диспозитивен характер на нормата.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2030 / 31.10.2013 год. по т.д.№ 2110 / 2013 год. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение – 9 състав .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :