ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 464
София, 08,06,2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 7 юни две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Никола Хитров
т. дело № 141 /2010 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. ООД-София против решение № 1339/28.10.2009 г. по гр.д. № 2344/2008 г. на Софийски АС, с което се оставя в сила решение № 48/20.06.2008 г. по гр.д. № 4036/2007 г. на СГС, с което касаторът е осъден да заплати на Л. Б. И. от София сумата 17 795 лв. на основание чл.92 ЗЗД, ведно със законната лихва и разноски.
Ответникът по касационната жалба е подал отговор, че същата е недопустима по арг. от чл.218а, б.” б” ГПК-отм., а освен това и неоснователна, като претендира за разноски. Обаче, позоваването на чл.218а, б.”б” ГПК-отм. е недопустимо, съобразно п.2,ал.3 ПЗР ГПК.
С обжалваното решение е прието, че ответника макар и в закъснение на договорните срокове, е построил и предал строителните обекти, а учредителите на правото на строеж не са се възползували от възможността едностранно да развалят договора. Извършваните от строителя, макар и със забава, действия в изпълнение на договора следва да се приемат за признание на задължението му, които признания на основание чл.116,б.”а” ЗЗД са прекъснали давностния срок на вземането на ищцата. След като не е погасено правото на защита на главното вземане, не е погасено и правото на защита на акцесорното вземане за неустойка.
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че по приложението на чл.116 “а”, чл.119 и чл.111 “б” ЗЗД съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. С молба от 29.04.2010 г. касаторът моли посочените в изложението основания за допускане на касационно обжалване да се квалифицират по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, а не по т.1, съобразно ТР 1/2009 г. ОСГКТК.
Фактическата обстановка е следната: Договореният срок е 21.01.98 г. Общата 5 г. давност е изтекла на 21.01.2003 г. Договорът е изпълнен на 21.10.2004 г. Искът за неустойка е предявен 17.10.2007 г. Безспорно е, че вземанията за неустойки от неизпълнен договор се погасяват с изтичане на тригодишна давност-чл.111,б.”б” ЗЗД.
По въпроса за прекъсване на давността с признаване на вземането от длъжника-чл.116,б.”а” ЗЗД, с представените Р № 220/27.01.69 г. по гр.д. № 2209/68 г. на І г.о., Р № 860/20.10.99 г. по гр.д. № 595/99 г. на ІІ г.о., както и с опр. № 43/27.01.2009 г. по т.д. № 614/2008 г. на ІІ т.о., е прието, че признаването от длъжника трябва да бъде направено до изтичане на давностния срок, до кредитора или негов представител и да се отнася до самото задължение, а не до наличието на договора от който произтича, като признаването може да бъде изразено и в конклудентни действия, различни по своя характер, стига същите да манифестират волята на длъжника да потвърди факта на съществуване на конкретния дълг. Точно това е манифестирал касаторът-длъжник с изпълнението след изтичане на договорения срок. Но всичко това се отнася за главното вземане, което не е предмет на делото.
Предмет на делото е произтичащата от главното вземане неустойка за забавено изпълнение.
Приетото от въззивния съд, че след като не е погасено правото на защита на главното вземане, не е погасено и правото на защита на акцесорното вземане за неустока изцяло, е в принципно противоречие с представеното Р № 24/17.02.2009 г. по т.д. № 574/2008 г. на І т.о., което е задължителна практика, и с което е прието, че щом искът за лихви е предявен след изтичане на повече от 3 г. от възникване на вземането за лихви, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди 3 г. срок от предявяване на иска. Принципно това се отнася и за неустойката, в какъвто смисъл е и съдебната практика. Това е така, защото признанието на главното задължение не прекъсва течението на давността по отношение на акцесорното и обратното. Макар и функционално обвързани налице са самостоятелни права, за които тече и отделна погасителна давност, която може да бъде и с различна продължителност. В случая, неустойката е договорена за всеки месец след изпадане в забава на длъжника, но не повече от базисната пазарна цена на обектите.
По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 и 2 ГПК, и затова следва да се допусне до разглеждане по същество.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Допуска касационно обжалване на решение № 1339/28.10.2009 г. по гр.д. № 2344/2008 г. на Софийски АС.
Указва на касаторът в едноседмичен срок от съобщаването да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 355.90 лв. по сметка на ВКС. При неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено.
След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: