О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
София, 20.02. 2009 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и девета година, в състав:
Председател: НИКОЛА ХИТРОВ
Членове: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
като изслуша докладваното от председателя Н. Х. ч. търг. д. № 50/2009 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Образувано е по частна касационна жалба на „Б” О. , гр. Р. срещу определение № 542 от 10.07.2008 г. по ч.гр.д. № 1419/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение от 21.05.2008 г. по гр.д. № 295/2008 г. на Пернишки окръжен съд, с което е оставено без уважение искането му за конституиране като трети лица помагачи на „Б” О. , гр. К., Германия и на „Б” АГ, гр. Б., Ш.
С определение № 55 от 23.01.2009 г. по ч.търг.д. № 528/2008 г. на ВКС, ТК, II отд. настоящата частна касационна жалба е допусната като процесуално допустима.
Оплакванията на „Б” О. са за постановяване на обжалваното определение на САС в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което частният жалбоподател претендира отменяването му.
Ответникът В. И. Ц., гр. П. в писмено становище е изложил възражения по допустимостта и основателността на подадената частна касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като обсъди данните по делото, намира, че частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса. Независимо от това тя не следва да бъде разгледана по същество по следните съображения:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че „с атакуваното определение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата”, изтъквайки аргумент по т.2 на чл. 280, ал. 1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Като доказателства страната се позовава на двата съдебни акта от предходните съдебни инстанции, постановени по настоящия спор- 1/ Определение на Пернишки окръжен от 21.05.2008 г., постановено по гр.д. № 295/2008 г.; 2/ Определение № 542 от 10.07.2008 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ч.гр.д. № 1419/2008 г. И двете инстанции изразявали различно виждане за действието и приложението на чл. 176, ал. 2 от ГПК /отм./.
С оглед на така изложените доводи, следва да се приеме, че не се разрешава противоречиво от съдилищата въпрос, който в първоинстанционния съдебен акт е разрешен по един, а във въззивния- по друг начин. Още повече, че в конкретния случай и двете инстанции са достигнали до един и същи правен извод. В тази връзка същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато наред с обжалвания въззивен акт съществува и друг влязъл в сила съдебен акт, в който същият въпрос е разрешен по различен начин. За да има противоречиви разрешения по същия въпрос, трябва да се отчита, че съдебните актове са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани. Това налага да се сравнят отделните случаи, да се намери общото между тях и това общо да е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос. Такъв довод в конкретния случай не се прави и обосновава от жалбоподателя.
Частният касатор се позовава и на „въпрос, решен и в противоречие с практиката на ВКС”. По този аргумент, визиращ т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, страната не е цитирала и съответно приложила конкретни доказателства. Бланкетното посочване на законовия текст не обосновава приложното поле на касационното обжалване.
В изложението по допустимост на касационното обжалване частният касатор се позовава и на решаването на съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, „който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото”- аргумент по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки че не е изрично формулиран от страната, настоящият съдебен състав, изхождайки от изложените доводи, счита, че същественият процесуалноправен въпрос, в случая, е тълкуването на чл. 176, ал.2 ГПК /отм./ с оглед на привличането на трети лица в процеса, чието седалище и адрес на управление се намира на територията на Европейската общност.
Според т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК развитие на правото има, когато произнасянето по съществен правен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго. В тази връзка частният касатор излага съображения за несъвместимост на тълкуването на разпоредбата на чл. 176, ал.2 ГПК /отм./ от българските съдилища с чл. 48 от Договора за създаване на Европейската общност /ДЕО/. Страната също така твърди, че с подобно тълкуване на чл. 176, ал.2 ГПК /отм./ са нарушени процесуалните права и възможности на търговските дружества със седалище и адрес на управление в рамките на Европейската общност, поради постановения режим на равноправие. Посочената разпоредба на чл. 48 ДЕО налагала еднакво третиране на лицата, образувани и създадени съгласно съответния закон в друга страна- членка на Общността с лицата, които според нашето право са местни.
Систематично чл. 48 ДЕО е в рамките на Глава 2- ПРАВО НА УСТАНОВЯВАНЕ- част от Дял III- СВОБОДНО ДВИЖЕНИЕ НА ХОРА, УСЛУГИ И КАПИТАЛИ. Съгласно разпоредбата му „дружествата, създадени в съответствие със законодателството на държава- членка, които имат седалище, централно управление или основно място на дейност в рамките на Общността, за целите на тази глава се третират по същия начин като физическите лица, които са граждани на държавите- членки”. Изричното регламентиране в чл. 48 ДЕО- за целите на тази глава- предполага фокусът на прилагане и тълкуване на нормата да остане в рамките на глава ПРАВО НА УСТАНОВЯВАНЕ от ДЕО. По отношение на тази глава съгласно чл. 43 ДЕО „ограниченията върху свободата на установяване на граждани на държава-членка на територията на друга държава-членка се премахват”. Чл. 43 ДЕО регламентира също така, че „свободата на установяване включва правото на достъп до и упражняване на дейност като самостоятелно заето лице, както и да се създават и ръководят предприятия”. Конкретният случай визира процедурата по привличане в процеса съгласно чл. 176, ал.2 ГПК /отм./, която според цитираното по-горе определение съгласно чл. 43 ДЕО по никакъв начин не би могла да бъде свързана със свободата на установяване на дружество със седалище и адрес на управление в рамките на Европейската общност. А именно във връзка със свободата на установяване, съгласно чл. 48 ДЕО във вр. с чл. 43 ДЕО е установен посоченият режим на равноправие между дружествата, създадени и съществуващи според законите на някоя от държавите- членки на Общността и дружествата, създадени и съществуващи според националния закон на станата, избрана за установяване. Поради това, разпоредбата на чл. 48 ДЕО не оказва влияние върху приложението и тълкуването на чл. 176, ал.2 ГПК /отм./.
Съгласно уредбата на ГПК, в частност на чл. 176, ал.2 ГПК /отм./, привличането на трето лице в процеса е възможно само при адресна регистрация в рамките на страната съгласно Закона за гражданската регистрация. Смисълът на тази разпоредба е да се даде възможност на това лице да вземе участие в делото от самото му начало, за да не бъде обвързано от мотивите на решението, без да е било в състояние да въздейства върху изхода на делото със своите процесуални усилия. По тези съображения чл. 176, ал.2 ГПК /отм./ не допуска привличането на трето лице, чието местожителство е в чужбина- било то и в рамките на Европейската общност. Това лице би било фактически затруднено да вземе участие в делото. Така разпоредбата е създадена преди всичко с цел съблюдаване и защита на интереса на лицето, което няма адресна регистрация в рамките на страната- идея на закона, която от своя страна не може да бъде квалифицирана като нарушение на правото на Европейската общност. Още повече, че искът срещу трето лице, което не е привлечено за помагач, според разпоредбите на ГПК, може да бъде предявен в отделно исково производство- отново с цел съблюдаване и защита на интереса на това лице.
С оглед на гореизложеното, настоящият състав на ВКС намира, че същественият процесуалноправен въпрос в конкретния случай, не попада в хипотезата на т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съобразно горното, частната касационна жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно изискването на чл. 274, ал.3 ГПК, и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 542 от 10.07.2008 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ч.гр.д. № 1419/2008 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.