О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
София, 06.03.2009 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на втори февруари две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 715/2008 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на “В” ЕООД – гр. С. срещу решение от 03.06.2008г. по гр.д.588/07г. на Софийски градски съд, с което, след отмяна на решение от 11.12.2006г. по гр.д. 2909/05г. на Софийски районен съд, в частта, с която е бил уважен предявения от А. Д. Д. против “В” ЕООД – гр. С. иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 253 ЗЗД за сумата над 1566лв., в същата част по същество иска е отхвърлен. В останалата обжалвана част, с която същия иск е уважен до този размер решението е било оставено в сила.
Ответникът по касация- А. Д. Д. от гр. П. не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, представено в резултат на проведено производство по чл.285 ГПК, касаторът е поддържал, че въпроса относно допустимостта на евентуално съединяване на искове- на претенция за връщане на вещ спрямо тази за присъждане на равностойността й е решен в противоречие с трайната практика на ВКС. , като се позовава на ТР №114/01.11.1963г. на ОСГК на ВС. Страната е посочила, че със същото решение на ОСГК било прието, че било недопустимо съединяването на иска за връщане на вещта като главен с иска за присъждане на нейната равностойност като евентуален, а решаващият състав допуснал обратна поредност на съединяване на исковете. Поддържано е още, че заявената от ищеца обратна поредност на претенциите / с.з. 22.05.2006г./ било недопустимо предявен иск, който предполагал прекратяване на производството по него, като бъде разгледан само иска за връщане на вещта. Направен е извод за недопустима промяна на исковете при неправилно приложение на чл.116 ГПК /отм/ в противоречие с трайната практика на ВКС- изброени са решение -№300/13.032003г. по гр.д. 205/02г. на ВКС. ,като е сочено и противоречие с практиката на съдилищата – решение от 19.07.2004г. по гр.д. 1016/03г. на СГС. , ІV б. г.о. Поддържано е и това, че било нарушено диспозитивното начало от решаващия състав – решение 612/17.10.1995г. на ВКС. , петчленен с-в. Изложени са и подробни, доводи квалифицирани от касатора като незаконосъобразност, необоснованост на съдебния акт и постановяването му в нарушение на съществени съдопроизводствени правила- във връзка с оценка на доказателствата и определяне на доказателствената тежест при оспорване на документите. Твърдяно е още, че решението било постановено в противоречие с трайната съдебна практика по приложението на чл.154, ал.3 ГПК / отм./- решение 802/23.06.2002г. на ВКС. и решение № 202/24.07.2001г. по гр.д. 583/00 на ВКС. , ІV г.о., приели, че доказателствената тежест при представяне на документ е за представилия го и същия не следвало да бъде ползуван като доказателство по спора, а в случая решаващия състав приел, че представения от противната страна – протокол за отговорно пазене от 1995г.не е бил изключен от доказателствения материал, въпреки, че е бил оспорен, а доказване на неговата автентичност не е била проведена. Развити са и оплаквания за неправилност на съдебния акт, с оглед приетото относно характера на облигационните отношения между страните.
Въпросът за законосъобразното допускане на съединяване на предявените искове е значим но не съществен процесуалноправен въпрос, тъй като с решението, на първостепенния съд, чиито изводи са споделени в тази насока изцяло и от въззивната инстанция, е прието изрично, че макар и ищецът да е конкретизирал иска за заплащане равностойността на вложената вещ като главен, а иска за предаването й като евентуален, такова съотношение на двата обективно съединени иска е недопустимо, поради което следва като главен да бъде разгледан иска за връщане на вещта а като евентуален частично предявения иск с предмет – нейната равностойност. Или предявените искове са били разгледани в така приетото, съобразно установената практика,съотношение и от въззивната инстанция, а решаващия състав е отчел и това, че по отношение на иска за реално връщане на вещта решението на първостепенния съд е влязло в сила. Следователно, както бе изложено така поставения въпрос макар и значим, не е съществен за конкретния спор, тъй като не се е отразил на постановения правен резултат и не е обусловил решаващия извод на съда. Освен това, след като е отчетено и съобразено от въззивния съд именно соченото като правилно от касатора разрешение на този въпрос в съответствие с приложената от него практика, не се установяват и предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Не е налице и противоречие с разрешенията по приложените решения и във връзка с приложението на разпоредбата на чл.116 ГПК / отм./, която страната обосновава с направеното уточнение на ищеца за начина на съединяване на предявените искове. Те са били заявени с исковата молба като основание и петитум и тъй като с уточнението на ищеца не е променено нито основанието, нито петитума им, то процедирането на съда е в съответствие с практиката на ВКС. и съдилищата.
Въпросът относно нарушаване от въззивния съд на диспозитивното начало, поради това, че касаторът счита, че иска е бил уважен на основание сключен между страните договор, а не на основание договор сключен с поделение 2390- гр. П. и правоприемство между него и ответника, от което е била изведена недопустимост на съдебните актове, също не може да бъде приет за съществен за спора, поради това, че няма относимост към решаващия извод на съда, а формулирането му се дължи на неправилното разбиране на касатора за разликата между предмета на спор, изведен от накърненото субективно материално право, чиято защита се търси с предявяване на иска и преценката за неговата основателност – изведена от събрания доказателствен материал. Ищецът е поддържал,че е обвързан от облигаторно правоотношение с ответника и в тази връзка доказването на този факт – независимо дали с оглед твърдяно правоприемство или на основание самостоятелно сключен договор, обуславя и основателност на претенцията, тъй като правото произтича от определен настъпил юридически факт – в случая наличието на валидно облигаторно правоотношение. Следователно, не е налице и противоречие между процедирането на съда и установената практика т.е. не се установяват предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Подробно изложените доводи относно неправилността на обжалваното решение във връзка с възприетото за доказаност на иска съставлява общо оплакване за незаконосъобразност на акта на въззивната инстанция, поради което е относимо към разпоредбата на чл.281 ГПК, но не обосновава приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът е поставил и въпрос за противоречие на процедирането на съда при приложението на чл.154, ал.3 ГПК / отм./ с посочена съдебна практика, но доколкото този въпрос е във връзка с оспорването на протокол от 25.04.1995г. за отговорно пазене, по който страна е било поделение 42390 – гр. П., то и този въпрос не е съществен, тъй като съдът не е направил решаващ извод за основателност на иска, изведен от това доказателство, поради изрично приетото от него, че не е налице правоприемство между поделението и касатора.
Не е налице и противоречие с разрешенията дадени с приложеното решение №2477/25.10.1977г. по гр.д. 1428/77г. на ВС. , І г.о. определящо обща дефинитивност на отговорността на влогоприемателя при договор за влог, доколкото съдът не е приел различни предпоставки и не е дефинирал фактическия състав на нормата на чл.252 ЗЗД по различен начин. Освен това с решението на ВС. е бил разгледан иск по чл.244, ал.3 и чл.253 ЗЗД т.е. налице и различна фактическа обстановка от тази по разглеждания от въззивния съд иск с правно основание чл.79, ал., ал.1 ЗЗД вр. чл.250 и чл.252 ЗЗД, предполагаща различни правни изводи. Или липсва материалноправен идентитет на разглежданите с двете решения въпроси, за да бъде извършена преценка за наличие на противоречие.
Изложените оплаквания във връзка с неправилно възприета правна квалификация на иска от страна на съдилищата разглеждали спора, изведена от събраните доказателства, въпросите относно правилното им възприемане от съда, съставляват общи оплаквания за незаконосъобразност на съдебния акт и се квалифицират по чл.281 ГПК но не обуславят приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Още повече, че правното основание на претенцията винаги се извежда от исковата молба, а не от установените факти по спора,спрямо които се преценява единствено основателността на предявения иск.
От изложеното следва, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 03.06.2008г. по гр.д.588/07г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: