О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
София, 12.11.2008 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.дело № 241/2008 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна жалба на “Р” ЕООД- гр. С. в несъстоятелност/ срещу определение № 629 от 31.07.2008г. по ч. гр.д.2608/08г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството срещу определение от 13.03.2008г. по гр.д.13379/06 на Софийски районен съд, 47с-в.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК.
С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски градски съд е оставил в сила определението на първоинстанционния – Софийски районен съд, с което на основание чл.100, ал.2 ГПК/отм./ е било прекратено производството по делото. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че не са отстранени недостатъците на исковата молба – не е индивидуализиран недвижимия имот – предмет на спор, чрез посочване на местонахождение и поне три граници, съобразно действуващия план.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане на частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК страната – жалбоподател е посочила, че Софийски градски съд, с обжалвания акт се е произнесъл по редовността на подадената от дружеството искова молба и неправилното му тълкуване на чл.98, ал.1 ГПК / отм./ било причина за постановяване на незаконосъобразен акт и би довело до противоречива практика на съдилищата. Посочено е още, че въззивния съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос в противоречие с установената практика на ВКС / ТРОСГК № 1/17.07.2001г. на ВКС на РБ и определение№44/10.06.1999г. по гр.д. 63/99 на ВКС, ІІ г .о./. Проследено е развитието на процесуалния спор, като са изложени доводи за неправилност на процедирането на първостепенния и въззивен съд и в заключение е посочено, че съществения процесуалноправен въпрос бил редовността на исковата молба на “ Р. ” Е. / в н. , за който имало и влязло в сила определение на СГС, тъй като въззивният съд бил извършил преценка за нередовност на исковата молба при повторно дадени указания от районния съдия за отстраняването й и не се съобразил с наличие на отменително определение на равен по степен съд, с което този въпрос е бил решен. Посочено е още, че съставът на Софийски градски съд се е произнесъл и по друг съществен въпрос, като е постановил, че исковата молба може да бъде върната по причини независещи от ищеца – “ напр. неизвършена от общинските власти техническа дейност”, като така формулирания въпрос не е обвързан с някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Жалбоподателят е направил и извод, че така поставените въпроси били от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
При тези фактически данни, следва да се приеме, че страната не е формулирала конкретно съществения процесуалноправен въпрос, разрешен при условията на три лимитивно изброени хипотези в чл.280 ал.1, т.1-3 ГПК. Като такъв не може да се счита общо формулирания въпрос относно редовността на исковата молба, тъй като редовността на сезирането се проверява по всяка искова молба, а констатираната нередовност има ясно установени процесуални последици. Този извод произтича и от правната дефинитивност на понятието- съществен процесуалноправен въпрос, а именно този, който обуславя решаващия извод на съда, от който зависи изхода на процесуалния спор. В случая, въззивният съд е извършил преценка за нередовност на сезирането, с оглед липсата на индивидуализация на спорния имот – предмет на петиторна претенция, от което е направен извод за законосъобразност на проведеното от първостепенния съд производство по чл.100, ал.1 ГПК /отм./ и с оглед процесуалното поведение на ищеца и правилност на приложената в ал.2 на текста правна последица.
Макар и общо посочено от жалбоподателя, без да е обвързано с конкретни доводи за поддържаното противоречие, твърдението за наличие на различна практика на съдилищата спрямо приетото от въззивния съд може да бъде квалифицирано като поддържано основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. За да е налице, обаче, хипотезата по посочения текст, то следва да е установено различие в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби по отношение на разрешаване на еднородни случаи. Т.е. следва да е налице обективен идентитет на разрешените с различните съдебни актове правни въпроси. В разглеждания случай, страната е поддържала, че разрешенията дадени с обжалваното определение са в противоречие с тези приети от ВКС с определение №44 по гр.д. 63/99г. на ВКС, ІІ г.о. С това определение е упражнен инстанционен контрол върху постановено от въззивен съд определение, с което е било обезсилено решението на първостепенния съд и е прекратено производството на основание чл.100 ГПК /отм./, в хипотеза на предявена петиторна претенция по отношение на земеделска земя, върху която собствеността е възстановена с план за земеразделяне. Съставът на ВКС е приел, че въпреки това, че по принцип при вещните искове предмета на спор следва да бъде индивидуализиран, то при признаване правото на възстановяване собствеността върху земеделска земя с план за земеразделяне, при който границите на отделните имоти не съществуват и не могат да бъдат установени, в случай на спор, липсата на конкретизация на вещта- предмет на петиторния иск- не съставлява нередовност на исковата молба. Т.е. разгледана е частна хипотеза, като изключение от изрично посочения принцип. Обжалваното определение, третира различен случай – при който ищецът въпреки задължението си, произтичащо от предявен от него петиторен иск да посочи в обстоятелствената част на исковата молба индивидуализацията на имота – предмет на спор- по действуващия регулационен, респективно кадастрален план на населеното място, в хипотеза в която е претендирал установяване на право на собственост върху имот, за който е поддържал, че е негов собствен на основание чл.17а ЗППДОП / отм./ и по отношение, на който ответната страна противопоставя право произтичащо от реституция по реда на ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ , ЗДИ и ЗС- не е изпълнил това свое задължение, въпреки въпреки изрично дадените указания. С оглед осъщественото реституционно право по противопоставеното придобивно основание – реституция по реда на ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е налице имот, отчужден по благоустройствените закони, който след отмяна на отчуждаването има ясно определени и определими граници, от което се извежда и това, че редовността на исковата молба е предполагала индивидуализиране на спорното право чрез посочване на пълното неговото съдържание и отразяването му в петитума, тъй като той определя границите на решаващата дейност на съда. Следователно, не е налице обективен идентитет между обжалваното определение и соченото като противоречиво, поради което не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Не се обосновава и такова основание по т.1 на посочения текст, тъй като страната е посочила общо ТРОСГК №1 /2001г. на ВКС на РБ без да изложи доводи за наличие на такова противоречие.
Правно необосновано, страната счита, че определението на СГС, с което е отменено прекратителното определение на първостепенния съд разрешава въпроса за редовността на исковата молба. Определенията не се ползуват със сила на пресъдено нещо, а що се отнася до редовността на сезирането си, то за него съдът следи служебно, с оглед постановяване на правилен и допустим съдебен акт. Соченото като определящо процедирането на районния съд, определение не е и преграждащо, а такова по движение на производството, което съставлява и друга причина, поради която не може да обоснове поддържания от страната довод. Още повече, че жалбоподателя не е отчел и това, че постановеното от първостепенния съд прекратително определение е било отменено от СГС, поради нередовност на проведената процедура по чл.100 ГПК / отм./. Доколкото с него е посочено, че представянето на скица не касаело допустимостта на иска, то това е съобразено от районния съдия, който в определението си по чл.100 ГПК / отм./ изрично е указал представянето й като възможност за индивидуализиране на спорния имот, а не като задължение на страната, неизпълнението на което води до прекратяване на производството. Не съставляват изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, както обстойното проследяване на процесуалноправния спор, така и развитите доводи за неправилност на съдебния акт, които имат относимост към разглеждането му по същество, но не и към основанията за допускането му до разглеждане. Следователно, с подадената частна касационна жалба, не се обосновава наличие на приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационно обжалване на атакуваното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 629 от 31.07.2008г. по ч. гр.д.2608/08г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: