О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
София, 24,02,2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети януари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 770 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 2912/12.V.2009 г. на Г. З. Ц. от гр. П., подадена чрез процесуалния й представител адв. С от АК- П. , против онази част от решението на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 27.ІІІ.2009 г., постановено по т. дело № 778/08 г., с която „за разликата над левовата равностойност на 5 000 щатски долара” по курс „продава” на „Б” АД-клон Пловдив към датата 30.ІХ.2001 г. /т.е. за 20 000$/ е бил уважен иск на К. А. А. от гр. П. с правно основание по чл. 534, ал. 1 ТЗ.
Оплакванията на касаторката Ц. са както за недопустимост, така и за неправилност на обжалваното въззивно решение: поради постановяването му в атакуваната негова част при пороци, обективиращи приложението и на трите отменителни основания, визирани от текста на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Г. Ц. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, свеждащ се до възможността да се води иск за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 534, ал. 1 ТЗ независимо от това, че ищецът по него е разполагал паралелно с иск, основан върху онова каузално отношение, по повод на което е бил издаден процесният запис на заповед – в случая договор за заем. Също при липса на практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл и по материалноправния въпрос за меродавния момент, към който можело да се прави заявлението по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, предотвратяващо прилагането на презумпцията, че се погасява най-обременителното от множеството еднородни задължения на длъжника към едно и също лице. От друга страна, в противоречие с казуалнаа практика на ВКС /респ. на ВС – до 1996 г./, изразена в цитираните две решения на отделни негови състави, а именно р. № 2279/64 г. по гр.д. № 1286/64 г. на І-во г.о. на ВС на НРБ и Р. № 339/07 г. по т.д. № 10/07 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС, било произнасянето на Пловдивския апелативен съд – в атакуваната част от неговото решение, по процесуалноправния въпрос за недопустимостта с гласни доказателства да се установява погасяване на дълга по каузалното отношение между страните по спора, когато то е било обективирано в неформален договор за паричен заем на стойност над 1 000 лв., а също и по материалноправния въпрос, че конкретния размер на дължимата сума следвало да се определи според левовата равностойност на щатския долар към деня на уговорения падеж на записа на заповед, докато с второто от цитираните две решения на отделни състави от гражданската и търговската колегии на ВКС дословно се приемало, че дължимата сума по записа на заповед ищецът може да закупи на пазара „по съответния курс към деня на предявяване на иска”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация К. Ат. А. от гр. П. писмено е възразил както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на изложените в жалбата на Ц. оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение в атакуваната негова част.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на Г. З. Ц. от гр. П. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
По релевираните от касаторката Г. Ц. въпроси въззивният съд се е произнесъл и в онази част от своето решение, която не се атакува с жалбата й: за присъждане на сума в размер на левовата равностойност на 5 000 щатски долара към датата на падежа на процесния запис на заповед на предявеното от А. основание – по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Ноторно е, че за воденето на този специален иск за неоснователно обогатяване – различен от субсидиарния такъв по чл. 59 ЗЗД, предпоставките са три: 1/ наличие на действителен менителничен ефект /в случая запис на заповед/; 2/ бенефициерът-ищец по заповедната книга да търпи вреда вследствие невъзможността да реализира менителничното си право и 3/ да е налице обогатяване на пасивно легитимираната по иска страна-издател на процесния запис на заповед. След като искът на К. Ат. А. от гр. П. срещу настоящата касаторка, с който въззивният съд е бил надлежно сезиран, е бил такъв с правно основание по чл. 534, ал. 1 ТЗ, т.е. специален – а не субсидиарен, ирелевантно е било дали този ищец към момента на предявяването му е разполагал и с паралелната възможност да води иск, основаващ се върху каузалното правоотношение между страните по спора, чието изпълнение процесният запис на заповед от 2. Х.2000 г. е следвало да обезпечи. Що се отнася до изолираното и спорно доктринерно становище на именития професор по търговско и международно право К. Ив. К. в противоположен смисъл: за „субсидиарния” характер на иска за неоснователно обогатяване, основан върху менителничен ефект, претендиращо да е съобразено с практиката на „стария ВКС” – тази до влизането в сила на закона за отменяване на всички закони, издадени преди 9.ІХ.1944 г. (Обн. в ДВ, бр. 93 от 20. ХІ.1951 г.), което още по него време е било лишено от нормативна опора, от същото по никакъв начин не следва, че и понастоящем е налице въпрос, който да е от значение за точното прилагане на сега действащия ТЗ, както и за развитие на правото. Напротив, дори при евентуално отхвърляне на каузалния иск, ако такъв бе реално предявен от А. , не би се преклудирало правото на последния да води специалния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ, т.е. тази претенция на общо основание би била процесуално допустима. Ето защо се налага извод, че атакуваното от Г. Ц. въззивно решение представлява изцяло валиден и допустим съдебен акт. Същевременно в изложението на касаторката по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва конкретно посочване в какво сега се изразява „непълнотата в закона”, свързана с така релевирания от нея въпрос – като предпоставка за допустимост на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
От друга страна, релевираният от Ц. материалноправен въпрос за меродавния момент, към който длъжникът по няколко еднородни задължения следва да заяви кое от тях погасява, ако изпълнението му не е достатъчно да погаси всичките, също не следва да бъде преценяван на плоскостта на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обосноваваща приложно поле на касационния контрол. Принципно това е мислимо само в хипотези, когато има непълнота или неяснота в закона, които следва да бъдат попълнени, респ. отстранени, по тълкувателен път. Докато по въпроса за „своевременността” на изявлението по чл. 76, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД с погасителен ефект е налице изчерпателна нормативна уредба: чл.чл. 69-72 ЗЗД /вкл. и съдържащото се в последния нормативно тълкуване на изрази/.
Не се констатира произнасянето на въззивния съд по процесуалноправния въпрос за недопустимост със свидетелски показания да се установява плащането на сума в размер на 8 000 щатски долара /по договор за заем на стойност над 1 000 лева/ и при изричното противопоставяне на ищеца А. за това, да е извършено в противоречие с цитираната казуална практика на ВС на НРБ, изразена в Р. № 2279/30.ІХ.1964 г. по гр.д. № 1286/64 г. на І-во г.о. Напротив, хипотезата по цитираното решение е предпоставяла признание на ответника по спора за наличието на неформален договор на стойност над законоустановената към датата на постановяването му, поради което разрешеният с него въпрос е бил този за наличната процесуална възможност на общо основание – със свидетелски показания, да се доказва самото погасяване на парични задължения, тъкмо защото последните не са били установени „с писмен акт”. Докато в случая процесният запис на заповед от 2. Х.2000 г. е бил онзи „писмен акт” /по арг. от текста на чл. 535, т. 1 ТЗ/, обезпечаващ неформалното каузално отношение, който представлява процесуална пречка да може да се слушат показания на свидетели. В този смисъл произнасянето на Пловдивския апелативен съд по така релевирания от касаторката процесуалноправен въпрос не само не противоречи с цитираното в изложението й решение на ВС на НРБ от 1964 г., но е и в пълно съответствие с Р. № 26/24.ІІІ.2005 г. по гр.д. № 1143/03 г. на ВКС, ІІ-ро г.о., с което /по приложението на чл. 240 ЗЗД във вр. чл. 534, ал. 1 ТЗ/ е било прието, че позоваването на запис на заповед за установяването на договор за заем, за който се изисква писмена форма за доказване, има значението на доказателствен, а не на юридически факт, относим към основанието на иска.
В заключение, произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос за меродавния момент, към който следва да определи левовата равностойност на претендираната по иска за неоснователно обогатяване сума от 25 000 щатски долара, е в пълно съответствие със задължителната практика по т. 4 от ТР № 2/1. ХІІ.1997 г. на ОСГК на ВКС: за недопустимостта да бъде осъвременяван паричния дълг от съдилищата при промяна на курсовата стойност на лева. В този смисъл без значение е изолираният мотив в цитираното последващо решение на състав от ТК на ВКС, постановено по т.д. № 10/07 г., което е публикувано в кн. 11 на Бюлетина за 2007 г. по приложението на чл. 534 ТЗ.
С оглед всичко изложено не следва да бъде допуснато касационното обжалване на атакуваното от Г. З. Ц. от гр. П. въззивно решение.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 27.ІІІ.2009 г., постановено по т. д. № 778/08 г. В АТАКУВАНАТА от Г. З. Ц. от гр. П. негова част, с която тя е била осъдена да заплати на К. Ат. А. от същия град, на основание чл. 534, ал. 1 ТЗ, левовата равностойност на 20 000 щатски долара по курса „продава” на Б. ” АД-клон Пловдив към дата 30.ІХ.2001 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.ІХ.2007 г. и до окончателното й изплащане.
В останалата му част, като необжалвано, това въззивно решение е влязло в сила.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, І-во отделение, постановено по търг. дело № 770 по описа за 2009 г.