О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
София, 09,03,2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осемнадесети януари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 810 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 4102/3.VІІ.2009 г. на Ф. Р. Д., А. Ф. П. и Р. Ф. Д. – тримата от гр. П., подадена чрез процесуалния им представител адв. Кр. Д. от АК- П. , против онази част от решение № 122 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 4.VІ.2009 г., постановено по гр. д. № 284/09 г., с която е било потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивския ОС от 1. ХІІ.08 г. по гр. д. № 1486/08 г.: за отхвърлянето им, като неоснователни, на исковете на настоящите трима касатори с правно основание по чл. 92 ЗЗД, предявени срещу „Л” ООД – гр. П..
Оплакванията на касаторите са за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част вследствие незаконосъобразност и допуснати от решаващия съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила, поради което те претендират касирането му в същата част и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който претенциите им за неустойки срещу ответното дружество да се уважат изцяло – в предявените с исковата молба размери или общо за още 4 927.70 лв., както и да им бъдат присъдени всички съдебно-деловодни разноски, направени в трите инстанции.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК тримата касатори изтъкват, че с атакуваното отхвърлителна част на въззивно решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по два процесуалноправни въпроса, които били от значение за точното прилагане на закона: „чл. 280, ал. 1, т. 3, предложение първо”. Първият от тях индиректно се отнасял до приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. 1-во ГПК, понеже не съществувала „ясно изразена” съдебна практика относно това дали съставянето на актове и протоколи по Наредба № 3/31.VІІ.2003 г. не било задължително условие за освобождаване на строителя от отговорност /вкл. и за неустойки/, както и дали при спиране на строителството, но без да е съставен акт за това, можело да се слушат свидетелски показания относно причините за спиране на строителните работи и за степента на завършеност на обекта. Съответно вторият процесуалноправен въпрос, предмет на произнасянето на въззивната инстанция, бил „за разпределение на тежестта на доказване на материалноправната норма, касаеща последици от неизпълнението по договора”, който също бил: „от значение за точното прилагане на закона”.
Ответното по касация „Л” ООД – гр. П. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на изложените в жалбата оплаквания за нарушаване на материалния и на процесуалния закон.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, съвместната касационна жалба на Ф. Р. Д., А. Ф. П. и Р. Ф. Д. – тримата от гр. П., ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Според задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 4 на ТР № 1/09 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо правно основание за допускане на касационното обжалване. В случая касаторите едностранчиво се позовават само на първата от въпросните две хипотези, т.е. без въобще да релевират аспекта на значението на изтъкнатите от тях два процесуалноправни въпроса и за развитие на правото. Това налага извод, че вместо аргументиране на приложно поле на касационния контрол, недопустимо биват отъждествявани съществените нарушения на съдопроизводствени правила, като конкретно касационно отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основания за допускане на касационното обжалване – от друга.
Отделно от това не се констатира обжалваното решение да съдържа произнасяне на въззивния съд по двата посочени от касаторите процесуалноправни въпроса, тъй като по естеството си те не са такива, които да са били включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска им по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, така че да са обусловили правната воля на Пловдивския апелативен съд, обективирана в атакуваното негово решение. Напротив, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите признават, че произнасянето по първия процесуалноправен въпрос: за възможността със свидетелски показания да се установява спиране на СМР и тогава, когато според чл. 7, т. 10 от Наредба № 3/31.VІІ.2003 г., следвало да се съставя акт за установяване състоянието на строежа, било всъщност „индиректно” – по приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. 1-во ГПК. Състоянието на строежа към даден момент обаче, не е било част от предмета на доказване по делото, заведено по исковете на настоящите касатори срещу ответното търговско д-во за неустойки, а единствено спрямо това обстоятелство актовете, изготвяни по реда на чл. 7, ал. 3, т. 10 от горецитираната Наредба, „имат доказателствена сила” /арг. чл. 1, ал. 4 от същия подзаконов нормативен акт/. В заключение, правно несъстоятелно е да се поддържа, че съществува доказателствена тежест за една от страните в процеса и по установяване на материалноправната норма, „касаеща последици от неизпълнението на договора”, чието разпределяне помежду им да е било нарушено от въззивния съд. Подобно процесуално нарушение освен че обективно не е от естество да обоснове приложно поле на касационното обжалване /защото е едно от трите касационни отменителни основания/, но в случая е и безпредметно, понеже приложимата правната норма, била тя и подзаконова, никога не се проявява като „обстоятелство” – по смисъла на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./, на което страната по спора „основава своите искания и възражения”, така че да е задължена да го установи.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 122 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 4 юни 2009 г., постановено по гр. д. № 284/09 г. В ЧАСТТА МУ, с която е било потвърдено първоинстанционното решение № 1* на Пловдивския ОС от 1. ХІІ.2008 г. по гр. д. № 606/08 г.: за отхвърлянето им – като неоснователни – на исковете на Ф. Р. Д. и на З. М. Д. /чиито законни наследници са конституираните на нейно място в процеса А. Ф. П. и Р. Ф. Д./ с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявени срещу „Л” ООД – гр. П., съответно за разликата от 8 253.60 лв. и до 11 539.40 лв. и съответно за разликата от 4 126.80 лв. и до 5 769.70 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 810 по описа за 2009 г.