О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
София, 14,01,2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 615 по описа за 2008 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 11465/21.VІІІ.2008 г. на Х. Г. Б. от гр. П., подадена против въззивното решение № 74 на Бургаския ОС, ГК, постановено на 3.VІІ.2008 г. по гр. д. № 78/08 г., с което, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, настоящият касатор е бил осъден да заплати на едноличния търговец А. Д. С. от гр. П., действаща с фирмата „Д” сума в размер на 5 000 лв., представляваща неизплатена част от дължимото й възнаграждение по договор за изработка, сключен в устна форма между страните по спора през м. юни 2003 г., както и 504 лв. съдебно-деловодни разноски.
Оплакванията на касатора Х. Г. Б. са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение, поради постановяването му в нарушение и на материалния, и на процесуалния закон. Поради това се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковата претенция на Е. С. да се отхвърли изцяло – като неоснователна и недоказана. В насока на последното са инвокирани доводи в жалбата, че при безспорния по делото факт, че процесният договор за изработка е бил неформален /сключен в устна форма/, не е било проведено от страна на ищцата пълно главно доказване относно размера на действително уговореното между страните по сделката възнаграждение, дължимо от касатора като възложител.
Обосновавайки приложното поле на касационното обжалване в нарочното си изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, процесуалният представител на касатора адв. Л от АК- Б. изтъква, че с атакуваното свое въззивно решение Бургаският ОС се е произнесъл по иска с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД в противоречие както с практиката на ВКС, така и с тази на съдилищата, релевирайки по този начин основанията по т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Позовавайки се на ТР № 2 от 1. ХІІ.1997 г. на ОСГК на ВКС – относно приложението на чл. 20а, ал. 1 във вр. чл. 9 ЗЗД, , както и на Р. 972/23. ХІ.2005 г. по т.д. № 264/05 г. на І-во т.о., а също и на Р. на САС, ГК, 2-ри с-в, от 25.V.03 г. по гр.д. № 756/01 г., в изложението си към жалбата Б. преимуществено инвокира доводи за нарушаване на основни съдопроизводствени правила относно доказването в гражданския процес и по-специално тези досежно разпределяне на доказателствената тежест между страните по делото, както и това на чл. 133, ал. 1, б. „в”, предл. ІІ-ро ГПК /отм./, според което договори над определена стойност подлежат на доказване само с писмени доказателства.
В своя писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация Е. А. Д. С. от гр. П. е изразила становище, че не следва да се допуска касационото обжалване на атакуваното от Б. въззивно решение, тъй като той не е изложил конкретни доводи в подкрепа на главното си оплакване за недопустимост на този съдебен акт, а и практиката на ВКС и на САС, на която се е позовал, аргументирайки наличието на предпоставките по т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, била изцяло неотносима към конкретния спор, разрешен от Бургаския апелативен съд.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар касационната жалба на Х. Г. Б. от гр. П. да е постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и да е подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския окръжен съд, тя не следва да бъде допусната до разглеждане по същество. Съображенията за това са следните:
В конкретния случай касаторът Х. Г. Б. не е посочил главното основание за допускане касационно обжалване на атакуваното от него въззивно решение: никъде в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК той не е формулирал кой е онзи съществен въпрос /бил той материалноправен или процесуалноправен/, по който Бургаският ОС да се е произнесъл, решавайки го в противоречие с практиката на ВКС или същият този въпрос да е бил решаван противоречиво от съдилищата в Републиката. Това бездействие на касатора обективно не позволява да се извърши преценка за действителното наличие на която и да е от двете релевирани от него предпоставки по т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна, същественото нарушение на съдопроизводствени правила представлява само едно от трите лимитативно изброени от законодателя в текста на чл. 281, т. 3 ГПК основания за касиране на неправилните въззивни решения. Затова повторното му изтъкване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, след като то веднъж е било въведено с касационната жалба, няма естеството на правен аргумент, че атакуваното решение на Бургаския ОС попада в приложното поле на касационното обжалване /арг. чл. 290, ал. 2 ГПК/. Отделен е въпросът, че в подкрепа на оплакването си по чл. 281, т. 2 ГПК /за недопустимост на атакуваното въззивно решение/, касаторът Б. въобще не е навеждал доводи. Видно и от петитумната част на неговата касационна жалба е, че не се претендира нито обезсилване на атакуваното въззивно решение на Бургаския ОС, нито отменяването му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, ако в действителност твърдените от касатора съществени процесуали нарушения биха били налице.
В заключение, след като между страните по делото не е било спорно, че те са били валидно обвързани от сключен помежду им през м. юни 2003 г. договор за изработка, въпросът за наличие на такова правотношение никога не е бил включван в предмета на доказване, характеризиращ конкретното въззивно производство пред Бургаския ОС. Затова ирелевантно е обстоятелството, че в процесния случай липсвала писмена форма за доказване на сделката, а и принципното положение на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, че договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили, не дерогира правилото на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, че ако възнаграждението на изпълнителя по договор за изработка е било уговорено по единични цени, размерът му се установява при приемането на работата, респ., че ако през време на изпълнението на такъв вид договор надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, „възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло”. В този смисъл нито едно от решенията на съдилищата, на които касаторът Б. се позовава в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосновавайки приложно поле на касационното обжалване, не се отнася до спора, разрешен по същество със съдебния акт, който той атакува.
С оглед всичко изложено се налага извод, че касационната жалба на Х. Г. Б. от гр. П. е извън приложното поле, очертано от разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното с тази жалба въззивно решение № 74 на Бургаския окръжен съд, ГК, от 3.VІІ.2008 г., постановено по гр. д. № 78/08 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 74 на Бургаския окръжен съд, ГК, от 3.VІІ.2008 г., постановено по гр. д. № 78/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Диспозитив на определението на ВКС, ТК, І-во отделение, постановено по търг. дело № 615 по описа за 2008 г.