О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
София, 16.12.2008 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на дванадесети декември през две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 583 по описа за 2008 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 1292/25.ІІІ.2008 г. на Т. Х. Т. от гр. Х., подадена от процесуалния му представител адв. И от АК П. , против решение № 32 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 22.ІІ.2008 г., постановено по гр. д. № 1065/07 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение на Хасковския ОС от 3.І.2007 г. по гр. д. № 143/05 г. С последното, по отрицателният установителен иск на „Е” ООД- гр. П. с правно основание по чл. 254 ГПК /отм./, спрямо настоящия касатор е било признато за установено, че дружеството не му дължи сума в размер на 485 000 лв. по запис на заповед от 14. ХІІ.2001 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 1.VІІ.2005 г. и до окончателното й изплащане, държавна такса в размер на 9 700 лв. и адвокатско възнаграждение от 5 190 лв., които суми са били присъдени на Т. с определение на РС- Х. от 5.VІІ.2005 г. по гр.д. № 918/05 г., издадено по реда на чл. 237, б. „е” ГПК /отм./. Оплакванията на касатора Т. по отношение атакуваното въззивно решение са за необоснованост и нарушаване на материалния закон: съдебният акт на Пловдивския апелативен съд не бил съобразен с установената по делото фактическа обстановка, а и противоречал „на събраните по делото доказателства и заключенията на графологическата експертиза”. Поради това се претендира отменяването му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който искът на „Е” О. – П. да бъде отхвърлен, респ. „връщане на делото за ново разглеждане ако са налице основания за това”.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, обосноваващо приложното поле на касационното обжалване, като се позовава на двете предпоставки по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, процесуалният представител на касатора поддържа, че същественият материалноправен въпрос бил: „произнасянето на съда относно предмета на настоящия спор, а именно несъществуването на вземането на доверителя ми съгласно предявения отрицателно-установителен иск”. Това произнасяне било в противоречие с практиката на ВКС, защото въззивният съд всъщност бил разгледал един непредявен иск, „отнасящ се до наличие на каузално правоотношение – заемно правоотношение”, т.е. при игнориране обвързващата страните по абстрактната правна сделка, каквато е записът на заповед, воля на неговия издател. Същевременно налице било и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, понеже в атакуваното въззивно решение, потвърждаващо първоинстанционното, бил вложен смисъл, явяващ се в разрез с волята на законодателя досежно този вид абстрактна правна сделка и това било „от значение за правилното прилагане на закона”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Е” О. – гр. П. е ангажирало чрез процесуалните си представители адв. Ев. Б. и адв. Е двамата от АК- П. , становище, че в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се сочат „конкретни и правнозначими съображения за обективното наличие на приложно поле на касационното обжалване”. С оглед това се поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на посоченото в жалбата на Т. въззивно решение, а в случай, че то бъде подложено на инстанционен контрол от страна на ВКС, искането на дружеството е касационната жалба на Т. да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар касационната жалба на Т. Х. Т. от гр. Х. да е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, същата не следва да бъде допусната до разглеждане по същество Съображенията за това са следните:
Не е налице приложно поле на касационното обжалване.
Предмет на факултативния инстанционен контрол, осъществяван от ВКС, са само въззивните решения на съдилищата в Републиката, а не и тези на съответния първостепенен съд, които евентуално са били потвърдени при повторното решаване на спора по същество от втората инстанция. Наред с това, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, ВКС проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. В касационната жалба на Т. като основания за касиране на атакуваното от него решение на Пловдивския апелативен съд са релевирани необосноваността и нарушаването на материалния закон. Ето защо и по аргумент за противното от текста на чл. 293, ал. 3 ГПК, не може да се претендира при евентуалност отменяване на същото въззивно решение и „връщане на делото за ново разглеждане”, щом като при точното и мотивирано излагане на касационните основания, не е било надлежно въведено от касатора като отменително основание същественото нарушаване на съдопроизводствени правила. В равна степен, при липса на изричен довод по чл. 281, т. 2 ГПК от страна на касатора /за недопустимост на обжалваното въззивно решение/, не може в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК той да поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск.
Извън горните предварителни въпроси, в нарочното изложение на Т. , с което той обосновава приложното поле на касационното обжалване, липсва главната, основна предпоставка за неговото допускане: същественият въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, респ. който е релевантен за точното прилагане на закона, но същевременно и за развитие на правото въобще. Тезата на касатора Т. , че съществен материалноправен въпрос в случая било самото произнасяне на въззивния съд „по предмета на настоящия спор”, е правно несъстоятелна, защото причината да има решение, подлежащо на обжалване, е тъкмо произнасянето на решаващия съд по съществото на един конкретен търговски спор /арг. за противното от текста на чл. 252 ГПК/ с точно такъв вид съдебен акт. Следователно така формулираният от касатора съществен материалноправен въпрос има само процесуалноправно измерение, но той в никой случай не е специфичен за конкретното дело, по което е било постановено атакуваното от Т. въззивно решение.
При липсата на надлежно изведен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съществен въпрос /бил той материалноправен или процесуалноправен/, обективно не е възможно да се прави проверка за наличие на всяко от алтернативно дадените три основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обосноваващи наличие на приложно поле на касационното обжалване. Независимо от тази базисна констатация, недопустимо в случая е при позоваване на т. 1 от чл. 280, ал. 1 ГПК, да се сочат решения на Великотърновския апелативен съд, наред с едно на състав на ВКС, а също така и въпросът за точното прилагане на закона /вече при позоваването на т. 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК/ да се отъждествява с първото от трите касационни отменителни основания, визирани в текста на чл. 281, т. 3 ГПК, т.е. не само да не се релевира съществен въпрос, но и да се игнорира кумулативното изискване на законодателя значението на такъв да се отнася и за развитие на правото въобще.
В заключение, приложената към изложението на касатора съдебна практика на различните по степен съдилища, в това число и на отделни състави на ВКС, представлява основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквото обаче Т. не е релевирал в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Както въпросното Р. № 1328/24. ХІ.2000 г. по описа на ВКС, V-то г.о., така и двете въззивни решения на Великотърновския апелативен съд: Р. от 25. ХІ.2004 г. по гр.д. № 317/04 г. и Р. № 68/25.ІІІ.2005 г. по гр.д. № 8/05 г., са все по приложението на чл. 40 ЗЗД и еднопосочно са в смисъл, че ако при сключването на дадена сделка е уговорена една безполезна за търговско д-во престация и при явно неизгодна цена на същата, то на изследване подлежи въпросът дали управителят му не е действал във вреда на представляваната от него страна по сделката. Приемайки в решаващите си мотиви, че тъкмо защото бившият управител на ответното по касация „Е” О. – гр. П.. П. / бил действал във вреда на представлявания от него търговец и затова обезпеченият с процесния запис на заповед договор за заем между страните по спора бил нищожна правна сделка, Пловдивският апелативен съд очевидно не е постановил атакуваното от Т. свое решение в противоречие с цитираната по-горе практика на съдилищата.
С оглед всичко изложено не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, предмет на жалбата на Т. Х. Т. от гр. Х.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 22.ІІ.2008 г., постановено по гр. д. № 1065/07 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2