О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
София, 20,01, 2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на петнадесети януари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 854 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро във вр. ал. 1, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната жалба с вх. № 9638/3. ХІ.2009 г. на „А” ООД-София, подадена против определение № 512 на ВКС, ТК, постановено от състав на І-во т.о. по ч. т. дело № 417/09 г., с което е била оставена без разглеждане частната жалба на това д-во срещу определение № 512 на Софийския апелативен съд от 19.ІV.2009 г. по ч. гр. д. № 430/09 г. С последното е била оставена без уважение частна жалба на същото О. срещу първоинстанционно определение на Пернишкия ОС – за допускане обезпечение на бъдещ иск по реда на чл. 390 ГПК, който „Е” ООД-гр. Перник щяло да предяви срещу настоящия частен жалбоподател, посредством налагане на запор върху банкови сметки на последния до размер на сумата 72 024.60 лв. и внесена гаранция от ищеца-молител в размер на 7 200 лв.
В подкрепа на оплакването на частния жалбоподател „А” ООД-София срещу атакуваното определение на тричленния с-в на ВКС за неправилност, дружеството инвокира доводи, че съдебните актове, които се издават в обезпечителното производство били от „решаващо значение както за страните, така и за самия му ход”, че обжалваното определение на ВКС било „по съществото” на обезпечителното пр-во и затова решавало „поставените въпроси по необратим начин”, както и че при уважено искане за обезпечение на бъдещ иск било трудно представимо съответния съд – „по свой почин да отмени определението си, ако няма влязло в сила решение по основното дело”, а също и че при липса на ясно формулиран петитум на бъдещите искове, както това бил констатирал в конкретния случай въззивният съд, процесното прекратително определение на ВКС щяло да „отвори вратата за подаване на все по-оскъдни молби за обезпечаване на бъдещ иск и за поставянето под съмнение на бизнеса и търговското съществуване на множество малки търговци”. С оглед това се претендира отменяване на определението на тричленния състав на ВКС, както и на тези, постановени от низовите съдилища.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по тази частна жалба „Е” ООД–гр. Перник писмено е възразило чрез управителя си по основателността й, претендирайки оставянето й без уважение и потвърждаване на обжалваното определение на ВКС.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното производство пред тричленен състав на ВКС, жалбата на „А” ООД-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна.
Обжалваното определение на ВКС изцяло съответства на задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 6 на ТР № 1/17.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС, които не са изгубили значението си и при действието на новия ГПК (в сила от 1.ІІІ.2008 г.), а именно, че за определения на първоинстанционен съд, чието обжалване с частна жалба е изрично предвидено в закона, контролът за правилността им може да е само двуинстанционен. Ето защо, като правно несъстоятелни ще следва да бъдат преценявани всичките наведени от търговеца „А” ООД-София доводи в подкрепа на жалбата му срещу прекратителното определение на ВКС.
Обезпечителното производство е винаги вторично по процесуалното си естество, тъй като е функция единствено от висящността на гражданскоправния спор, по който налагането на конкретната обезпечителна мярка е било допуснато, респ. повдигането на който /като гр. д., заведено в съответния първостепенен съд/, но никога по-късно от срока, определен съобразно чл. 390, ал. 3 ГПК, съставлява условието, под което обезпечението произвежда действие. Поради това актовете, издавани в обезпечителния процес имплицитно не могат да имат „решаващо значение за страните”, а само за самия му ход, доколкото конкретната мярка има предназначението да изненадва ответника, без обаче от това налагането й да може да се квалифицира като решаване на въпрос „по необратим начин”. Същевременно точно диспозитивното начало, на което е подчинен гражданския процес, е пречка съдът /бил той първоинстанционен или въззивен/, който веднъж е уважил искане за допускане на обезпечение, да може по свой, служебен почин да отменя или заменя наложените по конкретното дело обезпечителни мерки. Това обаче съвсем не означава, че същият съд не би могъл въобще да прави това в хипотези, когато е надлежно сезиран с искане /за замяна или за отмяна на мярката/ от която и да е от страните по спора /арг. чл. 398 и чл. 402 ГПК/, нито пък първоначалният му отказ би се оказал от естество да преклудира правата на молителя. В заключение, не е практически възможна хипотеза, в която ВКС да може да преценява правилно ли е допуснато обезпечение на един бъдещ иск от първостепенния съд, щом самото достигане на делото в трета инстанция ще е станало винаги след изтичането и на най-дългия възможен срок по чл. 390 ГПК за предявяване на претенцията. Тази невъзможност подчертава смисъла на двуинстанционното разглеждане на тази категория определения.
С оглед всичко изложено частната жалба на „А” ООД-София ще следва да бъде оставена без уважение, като атакуваното с нея определение на ВКС се потвърди.
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 512 на Върховния касационен съд, ТК, Първо отделение, постановено по гр. д. № 417/09 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2