О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
София, 15.12.2008 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на девети декември през две хиляди и осма година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 328 по описа за 2008 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 във вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Я. К. Г. от гр. Ш., подадена чрез процесуалния му представител адв. И от АК Ш. , против определение № 348 на Варненския апелативен съд, ТК, от 2. Х.2008 г., постановено по ч. т. дело № 383/08 г., с което е било отменено първоинстанционното решение на ОС Ш. по т.д. № 624/07 г. досежно солидарното осъждане на ответниците „Т” АД-гр. Шумен и на „В” ООД-гр. Шумен да заплатят сума в размер на 18 451 лв., представляваща равностойността на направените от Г. съдебно-деловодни разноски и оставено без разглеждане насрещното искане на тези ответници с правно основание по чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ – за осъждането на Г. да заплати направените от тях съдебно-деловодни разноски.
Оплакванията на частния касатор Г. са за постановяване на атакуваното определение на въззивния съд при пороци, обективиращи приложението и на трите касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поради това той претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция по отношение претенцията му за всички направени разноски по делото, идентичен по смисъл и съдържание с този на първостепенния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо, че атакуваното определение на Варненския апелативен съд попада в приложното поле на касационното обжалване, процесуалният представител на Г. изтъква, че налице били предпоставките и по трите точки на чл. 280, ал. 1, ГПК, тъй като с този свой съдебен акт въззивната инстанция се е произнесла по същественият процесуалноправен въпрос „за разпределяне на разноските”, който бил решен в противоречие с практика на ВКС, инкорпорирана в О. № 331/11. ХІІ.2007 г. по ч.т.д. № 229/07 г., според което при идентичен казус, когато правният интерес от водене на установителен иск бил отпаднал в течение на първоинстанционното пр-во, разноските били възложени в тежест на ответника, доколкото тъкмо поведението на последния било повод за завеждане на този иск. Като основание по втората точка на чл. 280, ал. 1 ГПК се посочва обстоятелството, че „съдилищата гледали делото на първа и втора инстанция са се произнесли различно по въпроса в тежест на коя от страните следва да се възложат разноските по водене на делото, образувано по иск с правно основание по чл. 346 ГПК /отм./”. На трето място наличието и на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа от частния касатор Г. с довод, че изведеният от него като „съществен” процесуалноправен въпрос бил „от значение за точното прилагане на закона”.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответниците по частната касационна жалба на Г. „Т” АД – гр. Ш. и „В” ООД – гр. Ш., писмено са възразили както по допустимостта й, така и по основателността на изложените в нея оплаквания, изтъквайки, че при наличието на изрична разпоредба в процесуалния закон /чл. 64 ГПК-отм./, въпросът за това върху коя от страните по всеки един спор следва да се възложи отговорността за разноските по делото, не може да е специфичен за конкретния казус, а оттам, че повдигнатият такъв от страна на частния касатор няма качеството на „съществен процесуалноправен въпрос”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение счита, че макар и да е подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Варненския апелативен съд, а също и да е постъпила в пределите на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275 ГПК, частната жалба на Я. К. Г. от гр. Ш. не следва да се допуска до разглеждане по същество. Съображенията за това са следните:
Основателно е направеното от ответниците по частната касационна жалба на Г. възражение, че реално той не е извел същественият процесуален въпрос по делото, спрямо разрешението на който да може да се преценява наличието на която и да било от алтернативно дадените предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, отнасящи се до приложното поле на касационното обжалване. При наличието на ясни процесуални правила в тежест на която от страните по спора следва да се възложи отговорността за разноските по водене на делото съобразно неговия изход /арг. чл. 64, ал. 2 и 3 ГПК-отм./, посоченият от частния касатор въпрос не може да се квалифицира като съществен, защото не е специфичен за конкретния казус. Напротив, в случая само е било възпроизведено стандартното разрешение на процесуалния закон, според което при отхвърляне на иска изцяло, на ищеца не се дължат никакви разноски. Следва в тази връзка да се изтъкне и това, че в настоящия случай не е налице нито една от алтернативно дадените предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Основанието по т. 3 имплицитно предпоставя, че не става въпрос за незаконосъобразност /като едно от трите основания за касиране на неправилен съдебен акт на въззивен съд, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК/, а до такова разрешение на евентуалният съществен процесуалноправен въпрос, което едновременно да е релевантно както за точното прилагане на закона, но така също „и за развитие на правото” въобще. В насока на последното обаче, довод от страна на частния касатор не се прави. Не е налице и основанието по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото то предполага съпоставка само между влезли в сила съдебни актове. В съдържанието на това основание се включва и незадължителната практика на отделните състави на ВКС, респ. на ВС /до 1996 г./. Цитирането на такава практика в частната касационна жалба на Г. , а именно О. № 331/11. ХІІ.2007 г. на ВКС, ТК, І-во отд. по ч. т. д. № 229/07 г. /приложено на л. 156 от досието по т. д. № 624/07 г. по описа на ОС Ш. /, отнасящо се до присъдените нему съдебно-деловодни разноски „на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./” – като последица от прекратяването на производство по заведения от Г. иск с правно основание по чл. 155, ал. 1, т. 1 ТЗ срещу „С” ООД-гр. Шумен /в ликвидация/, предвид отпадане на правният му интерес в течение на процеса, е некоректно. В случая предмет на частната касационната жалба е бил единствено прекратителният диспозитив на първоинстанционното определение, а не и частта му относно разноските. Очевидно е при това положение, че, като необжалвано от страна на „С” ООД /в ликвидация/ пред въззивен съд – в частта му за разноските, определението на Ш. ОС, ГК, от 12.V.2007 г., постановено по гр. д. № 819/01 г. е влязло в сила при условията на чл. 219, б. „б” ГПК /отм./. Следователно то в никой случай не представлява „практика на ВКС” – по смисъла на т. 1 от текста на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито по т. 2 от същия текст на процесуалния закон. ВКС не би могъл служебно да се сезира досежно правилността на първоинстанционното определение за разноски, когато то не е било надлежно атакувано от имащата съгласно чл. 64, ал. 3 ГПК /отм./ правен интерес да стори това ответна страна.
С оглед всичко изложено се налага извод, че обжалваното от Я. К. Г. определение, постановено от Варненския апелативен съд, не попада в приложното поле на касационното обжалване.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 348 на Варненския апелативен съд, ТК, от 2. Х.2008 г., постановено по т.д. № 383/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Диспозитив на определението на ВКС, ТК, Първо отделение, постановено по ч. т. д. № 328 по описа за 2008 г.