О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 306
София, 02.06.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети май през две хиляди и девета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 118 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 във вр. чл. 130 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 48022/15. ХІІ.2008 г. на „Д” Е. – София, подадена против определение № 3* на Варненския ОС, ГК, от з.з. на 19. ХІ.2008 г., постановено по ч. гр. д. № 2254/08 г., с което е била оставена без уважение частната жалба на това д-во срещу първоинстанционното определение № 1* на РС- В. , ГК, ІХ с-в от з.з. на 10.VІІ.2008 г. по гр. д. № 3919/08 г. – за „оставяне без разглеждане”, както процесуално недопустими, както на иска на търговеца-настоящ частен касатор с правно основание по чл. 124, ал. 4 ГПК, предявен срещу „Б” АД-гр. Варна, а така и на неговия иск срещу същото акционерно д-во, но с правно основание по първата алинея на тази законов текст: че към датата 14.VІІІ.2001 г. лицето Е. Б. М. не е имало право да упълномощава – от името и за сметка на „Д” Е. – лица, които да представляват това търговско д-во.
Единственото оплакване на частния касатор „Д” Е. – София е за незаконосъобразност на обжалваното въззивно определение на Варненския ОС, поради което се претендира отменяването му и връщане на делото в първостепенния съд за даване ход на исковата молба, вкл. с направеното по нея уточнение за конституиране като съответник в процеса на лицето Е. Б. М. от гр. С.. И. е довод, че въпросът дали спорът следвало да се разреши с установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК или посредством иск за прогласяване нищожността на едностранната правна сделка упълномощаване, т.е. по реда на чл. 26 ЗЗД, бил от значение само за квалифициране на спорното право, но не и относно „допускането на предявения иск”.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалният представител на „Д” Е. – София адв. Й. Й. от САК релевира едновременно предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обосновавайки приложното поле на касационното обжалване за конкретния случай с довод, че същественият материалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл с атакуваното прекратително определение, бил този „за правната същност на оспореното по делото пълномощно”, доколкото било изведено в мотивите към него, че в една своя част пълномощното имало характера на частен свидетелстващ документ, а в другата си част – съответно на официален документ. Във връзка с първото основание, отнасящо се до наличие на приложно поле на касационното обжалване позоваването на търговеца-частен касатор е върху: 1/ ТР № 71/10.VІІ.1970 г. на ОСГК на ВС; 2/ Р. 239/28.ІІІ.1994 г. по гр.д. № 537/93 г. на ВС, ІV-то г.о.; 3/ Р. на ВКС, ІІ-ро г.о. от 11.V.2004 г. по гр. д. № 1402/03 г.; 4/ Р. № 1019/10.V.1996 г. по гр.д. № 519/95 г. на ВС, ІV-то г.о.
Ответното по частната касационна жалба „Б” АД – гр. В. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията, изложени от частния касатор.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Пловдивския ОС и постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, частната касационна жалба на „Д” Е. – София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията атакуваното с нея въззивно определение да не бъде допуснато до частно касационно обжалване са следните:
Същественият по делото процесуалноправен въпрос е този за двойствената правна природа на всяко едно нотариално заверено пълномощно: като документ, който в една своя част, инкорпорираща изявлението на своя автор, има характера на частен, а в другата, отнасяща се до извършване на самото нотариално удостоверяване на подписа, на посоченото в него като упълномощител физическо лице – съответно на официален документ, т.е. такъв по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, но само досежно едно извършено пред нотариус действие /не и изявление/.
Съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт, а разпоредбата на чл. 37 от същия закон предвижда, че в този случай достатъчно за валидността на упълномощаването е то да бъде направено писмено, но „с нотариално заверен подпис”. От друга страна, в текста на чл. 569, т. 2 ГПК последователно е разграничено, че нотариалното удостоверяване на дата, е различно от извършваното от нотариус удостоверяване на съдържанието на частен документ и, най-сетне, от удостоверяване на подпис, положен върху такъв документ. В този смисъл несъмнено е, че всяко едно пълномощно представлява частен документ и това негово естество не се променя с факта на извършена от нотариус заверка, удостоверяваща, че положеният след думата „упълномощител” подпис е точно на лицето, което е подписало този частен документ пред нотариуса. За заверяването на подписа на последното нотариусът не изисква представянето на други доказателства, освен такива, удостоверяващи самоличността му: лична карта, свидетелство за правоуправление на МПС или задграничен паспорт /арг. чл. 580, т. 3 ГПК/. Самото нотариално удостоверяване на подписа става с надпис /имащ формата на квадратен печат на съответния нотариус/ върху частния документ /арг. чл. 590, ал. 1 ГПК/. Следователно само въпросният „надпис” има естеството на официален документ, но положен не другаде, а върху частния такъв, той наистина обективира двойнствена правна същност на документа, схващан като вещ: в едната своя част тя /вещта/ продължава да има характера на частен, а в друга – на официален документ. В заключение, заверката на подпис, като едно от лимитативно уредените от законодателя нотариални удостоверявания, по никакъв начин не следва да се свързва с удостоверяване и на качеството, в което даден упълномощител твърди /в съдържанието на частния документ озаглавен пълномощно/, че действа. Защото не съдържанието на документа е действителният обект на нотариалната заверка в такава хипотеза. Аргумент в подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 141, ал. 3 in fine ТЗ (в редакцията й към датата на регистърното решение № 3/23.ІІ.1999 г.), изискваща за вписване в търговския регистър на името на съответния управител на ООД, да бъде представен „нотариално заверен подпис” или т. нар. „спесимен” – като законоустановена гаранция, че друго лице, неразполагащо с представителна власт, не би могло да действа от името на юридическото лице-търговец.
С оглед всичко изложено относно същественият по делото процесуалноправен въпрос се налага извод, че с обжалваното прекратително определение на въззивната инстанция, постановено по исковете с правно основание по чл. 124, ал. 1 и 4 ГПК, този въпрос не е бил разрешен в противоречие с практиката на ВКС и по-конкретно със задължителните за съдилищата в Републиката постановки по ТР № 71/10.VІІ.1970 г. на ОСГК на ВС на НРБ, отнасящи се обаче до изцяло неотносима към процесния случай тясно ограничена хипотеза: за доказателствената сила на частен документ, чиито автор е грамотно, но незрящо лице. Досежно останалите, посочени от търговеца-частен касатор, решения на отделните състави на ВС /до 1996 г./, както и тези на ВКС, ще следва да се посочи, че всички те изпълват съдържанието на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на частното касационно обжалване. Приложно поле на касационното обжалване и в тази хипотеза обаче не е налице, тъй като с нито едно от цитираните общо три решения на отделните състави на касационната инстанция, постановени в периода 1994 г. – 2004 г., не се разрешава точно този процесуалноправен въпрос, който „Д” Е. – София е релевирало като съществен по делото, прекратено с атакуваното въззивно определение: „за правната същност на оспореното по делото пълномощно”. Несъмнено е, че нотариалните актове за сделки с вещни права са официални документи, ползващи се с обвързваща съответния съд материална доказателствена сила, от което обаче съвсем не следва, че ако една такава сделка е била нищожна на основание, различно от липсата на форма, тя не следва да може се цени като частен документ, подписан от страните по договора, който материализира. Поради това твърдението за противоречивото разрешаване на релевираният от търговеца-частен касатор съществен процесуалноправен въпрос от съдилищата в Републиката ще следва да се преценява като неоснователно.
В заключение, не е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, която касаторът изрично е изтъкнал при обосноваване допустимостта на частното касационно обжалване: въпросът за двойнствената правна същност на всяко едно нотариално заверено пълномощно, като документ, който е в една сдвоя част частен, а в другата – официален, не разкрива специфика, удовлетворяваща кумулативното изискване на законодателя този въпрос да е релевантен не само за точното прилагане на закона, но и за развитие на правото въобще. Напротив тъкмо разбирането за тази двойствена природа на процесния документ представлява точно прилагане на закона – в аспекта на разграничаване доказателствената сила, която е присъща на частните документи, от една страна, от тази, с която се ползват /по закон/ официалните – от друга.
Ето защо, след като не се констатира наличието на която и да е от трите алтернативно дадени от законодателя предпоставки по т.т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното от Варненския ОС определение № 3* в з.з. на 19. ХІ.08 г., по ч. гр. д. № 2254/08 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3* на Варненския окръжен съд, ГК от з.з. на 19. ХІ.2008 г., постановено по ч. гр. д. № 2254/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2