О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 550
София, 30,06,2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на дванадесети април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 1087 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две последователни касационни жалби на министъра на ф. , действащ като представител на държавата, съответно с вх. № 4498/8.VІ.2009 г. и с вх. № 6268/5.VІІІ.2009 г, от които първата е била подадена против решение № 394 на Софийския апелативен съд, ГК, от 7.V.2009 г., постановено по гр. д. № 1379/08 г., с което – като неоснователен – е бил отхвърлен иска й против юридическото лице с идеална цел футболен клуб „Ц”-София и акционерното д-во „П„Ц” АД-София с правно основание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД: за обявяване за относително недействителен спрямо държавата, в качеството й на кредитор на първия ответник с публични държавни вземания по 5 влезли в сила данъчно-облагателни акта на обща стойност 719 234.67 лв., на процесния договор от 22. ХІІ.1999 г., сключен между тези двама ответници. Предмет на втората касационна жалба на министъра на ф. е решение № 743/23.VІ.2009 г. на САС по същото дело, с което е била оставена без уважение молбата на държавата за допълване – по реда на чл. 193 ГПК /отм./ във вр. § 2, ал. 2 от ПЗР на ЗИДГПК (обн. в ДВ, бл. 59 от 2007 г.) на първоначалното въззивно решение за отхвърляне на П. иск.
Оплакванията на министъра на ф. като представител на държавата са за необоснованост, незаконосъобразност и постановяване на атакуваните две решения на САС по делото при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. С оглед това се претендира касирането им изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който „да се потвърди правилността на решението на СГС” и да бъдат осъдени ответниците да заплатят в полза на държавата всички направени в инстанциите разноски: за експертизи, за призоваване на свидетели, както и се присъди в полза на държавата – „в лицето на ЦУ на НАП”, възнаграждение за юрисконсулти. Касаторът е инвокирал доводи, че по отношение прехвърлените по т. 1.3 от процесния договор от 22. ХІІ.1999 г. „имуществени права за осъществяване на професионален футбол”, въззивният съд все пак бил „обявил исканата недействителност на договора, макар и частично”.
В отделни изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по всяка от жалбите си министърът на ф. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие и на трите предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваните две последователни решения по делото въззивният съд се е произнесъл по общо 11 материалноправни и процесуалноправни въпроса /седмият от които включващ 6 подвъпроса/, т.е. общо 17, като тези под № 1* и 8 били решени в противоречие с практиката на ВКС, „частично” били решавани противоречиво от съдилищата в Републиката, а и същите били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, понеже отхвърленият от САС П. иск разкривал в процесния случай специфика от гледна точна на дълга, имащ характера на данъчен, а и основната дейност на длъжника Ф. „Ц”-София била нетърговска – по закона за физическото възпитание и спорта. Съответно по отношение на останалите шест въпроса, а именно тези с №№ 5* и 11, „водещо” било основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – доколкото въззивният съд не бил приложил към конкретната хипотеза материалните закони /ТЗ, ЗФВС, ЗСч и счетоводен стандарт № 38 за нематериалните активи/ точно, според действителния им смисъл, което „причинило постановяването на порочно решение”.
Ответното по касация юридическо лице с идеална цел футболен клуб „Ц” – София не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията, изложени в жалбата на държавата.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация П. „Ц” АД – София /понастоящем ЕАД/ писмено е възразило чрез процесуалния си представител адв. И от САК, както по допустимостта на касационния контрол спрямо атакуваните две решения на САС по делото, така и по основателността на оплакванията на държавата за тяхната неправилност.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежна страна във въззивното производство пред САС, всяка една от двете касационни жалби на министъра на ф. – като представител на държавата, ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че нито едно от изложенията към двете касационни жалби на министъра на ф. не обосновава приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По първоначалното въззивно решение по съществото на спора, предмет на иска на държавата срещу двете юридически лица по чл. 135, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая вместо да изпълни задължението си за посочване на ясна и точна формулировка на този правен въпрос, касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по общо 17 въпроса /единадесет основни и седмият с шест подвъпроса/, като дори не се провежда разграничение между процесуалноправните и материалноправните. ВКС обаче няма задължение да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК и затова непосочването му е само по себе си достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Отделно извършеното от касатора групиране на въпросите по признак „водеща” предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но при възприетото бланково посочване, че налице били едновременно и трите предпоставки за допустимост на касационното обжалване, обективно не е годно да обоснове неговото приложно поле.
Меродавно в случая е, че обжалваното от министъра на ф. въззивно решение за отхвърляне на П. иск е постановено в пълно съответствие с ППВС № 1/29.ІІІ.1965 г. по гр.д. № 7/1964 г. на ВС на НРБ, което, съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 2 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., представлява „практика на ВКС” – по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от сега действащия ГПК. Щом според постановлението на Пленума кръгът на кредиторите принципно не е ограничен в зависимост от предмета на дължимата престация, не може да се слушат доводи за уникалността на процесния случай, при който паричното вземане на държавата произтичало от влязъл в сила данъчно-облагателен акт, респ. за липса на съдебна практика по искове с правно основание по чл. 135 ЗЗД, която да е основана върху точно такъв вид вземания. От друга страна, след като и двамата ответници по отхвърления П. иск са юридически лица, които – съгласно чл. 13 ЗФВС могат да извършват трансфер на спортисти, а също и да предлагат на съответната федерация „предоставянето, прекратяването и отнемането на състезателните права на спортистите”, т.е все субективни несеквестируеми права, включени в патримониума им, то релевираният в т. 7 от изложението на касатора въпрос не само, че не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд, но е и очевидно безпредметен, след като предприятие би могъл да има само търговецът – акционерно д-во, но не и „продавачът” по процесния договор от 22. ХІІ.1999 г., – ЮЛ с нестопанска цел. За невъзможността кредиторът да атакува действия, които засягат несеквестируеми права на длъжника, респ. такива, чието извършване зависи от чисто личната му преценка, ВС се е произнесъл с Р. № 1562 от 20.V.1982 г. по гр. д. № 805/82 г. на І-во г.о., към което изрично в изложението на касатора се препраща на два пъти.
В заключение, недопустимо е в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се обосновава наличие на приложно поле на касационно обжалване пред ВКС, а не пред Върховния административен съд, да се правят въобще позовавания на решения, постановени от състави на последния, докато наличие на противоречиво разрешаван от съдилищата в Републиката въпрос не може да се установява с решения и определения на въззивни съдилища от страната, като Кърджалийския ОС или СГС, за които актове няма данни да са влезли в сила.
2. По отношение жалбата на министъра на ф. срещу решението на въззивния съд за отказ да бъде допълнено първоначално постановеното по иска на държавата с правно основание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД:
С изложението към тази жалба на министъра не се обосновава приложно поле на касационното обжалване, защото произнасянето на въззивния съд е ограничено единствено до процесуалноправния въпрос за евентуалния характер на противопоставеното от двамата ответници възражение за погасителна давност – не и по материалноправни въпроси. Това налага окончателния извод, че изложението на касатора по втората му жалба не отговаря по смисъл на разясненията, дадени с т.т. 2 и 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. за съдържанието на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 394 на Софийския апелативен съд, ГК, от 7.V.2009 г., постановено по гр. д. № 1379/08 г., КАКТО и на постановено по същото дело решение № 743/23.VІ.2009 г. в пр-во по чл. 193 ГПК /отм./ – за отказ да бъде допълнено първото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2