О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
София, 16.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 50 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 7656/19. ХІ.2008 г. на С. Д. С. , М. С. С. и Е. Д. Р. Т. , действаща с фирмата „Д” – всички от гр. Ш., подадена чрез процесуалния им представител адв. Г от АК Ш. , против въззивното решение на Ш. окръжен съд, ГК, от 17. Х.2008 г., постановено по гр. д. № 371/08 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 1* на Ш. РС от 31.І.2008 г. по гр.д. № 1618/07 г. С последното, като неоснователен и недоказан, е бил отхвърлен искът на настоящите трима касатори с правно основание по чл. 254 ГПК /отм./, предявен срещу „С” О. – София относно признаването за установено по отношение на това д-во, че те не му дължат сума в размер на 6 000 лв. по три записа на заповед, всеки от които за по 2 000 лв., издадени и предявени на датата 1 юли 2005 г., въз основа на които юридическото лице се е снабдило с изпълнителни листове по реда на чл. 237, б. „е” ГПК /отм./ срещу издателя им С. Д. С. и авалистите М. С. и Е. Д. Р. , всички осъдени, на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./, да заплатят общо 500 лв. съдебно-деловодни разноски.
Оплакванията на тримата касатори са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното от тях въззивно решение на Ш. ОС, поради което те претендират отменяването му /както и това на РС Ш. / и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който отрицателният им установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./ да бъде уважен, ведно с присъждането на всички направени от тях съдебно-деловодни разноски. Инвокирани са доводи, че след като по делото не било доказано съществуването и на каузално правоотношение между страните по спора, то уважаването на претенцията на поемателя по трите процесни записа на заповед „води до злоупотреба с право и до неоснователно обогатяване”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават приложно поле на касационното обжалване с наличието на всяка една от трите хипотези, визирани в т.т. 1-3 на чл. 280,1 ал. 1 ГПК, поддържайки тезата, че „предмет на правния спор е действителността и дължимостта на задължение, поето по менителничен ефект – запис на заповед”. Според тях същественият процесуалноправен въпрос, по който въззивната инстанция се е произнесла е този досежно преценката на доказателствата и разглеждането на възраженията, свързани със самото съществуване на задължението по запис на заповед, поради което същият бил „от значение за точното прилагане на закона”. Отделно от това тримата касатори общо излагат, че в противоречие с практиката на ВКС били изводите на въззивния съд „че е налице абсолютна абстрактна правна сделка, поради което не е необходимо да бъдат изследвани каузалните отношения между страните” по спора, както и че процесните три записа на заповед не били нищожни, независимо, че в съдебното пр-во не било доказано дали лицето, което ги е подписало като техен издател, е действало като търговски пълномощник или лично за себе си.
Ответното по касация „С” ООД-София не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията изложени в жалбата на тримата касатори от гр. Ш..
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че макар съвместната касационна жалба на С. Д. С. , М. С. С. и Е. Д. Р. Т. – тримата от гр. Ш., да е постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и да е подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Ш. ОС, тя не следва да бъде разглеждана по същество, тъй като в изложението към нея не е надлежно обосновано наличието на приложно поле на касационното обжалване. Съображенията в подкрепа на така направената констатация са следните:
Предмет на осъществяваният от ВКС инстанционен контрол, вкл. и в настоящето производство по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби, са само въззивните решения – не и тези, постановени по същото дело от съответния първостепенен съд.
В действителност, позовавайки се бланкетно на едновременното наличие на всяка една от трите хипотези по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, в своето изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите С. и Р. не са посочили главното основание, позволяващо преценка за допустимостта на касационното обжалване: кой е същественият въпрос /бил той материалноправен или процесуалноправен/, по който въззивният съд се е произнесъл и той да е решен било в противоречие с практиката на ВКС, било същият да е решаван противоречиво от съдилищата в Републиката или пък едновременно да е релевантен не само за точното прилагане на закона, но и да е от значение за развитие на правото въобще. Вместо материалноправен въпрос, специфичен за конкретното дело и обусловил решаващите правни изводи на въззивната инстанция за отхвърляне на отрицателния им установителен иск по чл. 254 във вр. чл. 237, б. „е” ГПК /отм./, касаторите излагат, че: „предметът на правния спор е действителността и дължимостта на задължение, поето по менителничен ефект – запис на заповед”. Това, което винаги е предмет на всеки един гражданскоправен спор, въведен с иск по чл. 254 във вр. чл. 237, б. „е” ГПК /отм./ обаче, не може по никакъв начин да бъде отъждествявано с конкретния съществен материалноправен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на Ш. ОС за изхода на спора, предмет на гр. д. № 371/08 г. Доколкото позоваването на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславяща приложно поле на касационното обжалване, се прави в изложението на касаторите от гр. Ш. бланкетно, ще следва да се разграничи, че в тази съдебна практика /по т. 2/ се включват и решенията на отделните състави на ВКС, респ. на ВС /до 1996 г./ по конкретни дела, но не и нормативната практика на този съд, изразена в тълкувателни решения и постановления на неговия Пленум, която има задължителен характер за останалите съдилища в Републиката, а и за органите на изпълнителната власт и ведно решенията на отделни състави на ВКС – но вече по приложението на новия ГПК – систематично попада в т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до словосъчетанието „абсолютна абстрактна сделка”, което касаторите употребяват в изложението към своята жалба по повод оплакването си , че „в противоречие с практиката на ВКС не били изследвани каузалните отношения между страните по спора”, трябва да се отбележи, че то не е израз, залегнал в мотивите към обжалваното въззивно решение. Ноторно е както положението, че записът на заповед е търговска сделка от категорията на абсолютните /арг. чл. 1, ал. 1, т. 8 ТЗ/, така и че това е една абстрактна /а не каузална/ сделка, защото поетото от издателя на записа обещание да плати определена сума пари има безусловен характер /арг. т. 2 на чл. 535 ТЗ/. Споделяйки решаващия извод на първостепенния съд, че тъкмо ответното ООД-поемател е доказало наличието на каузално отношение с издателя и авалистите на процесните три записа на заповед, Ш. ОС всъщност изцяло се е съобразил с константната съдебна практика, че абстрактният характер на записа на заповед не следва да се абсолютизира и при наличие на възражения от каузалното правоотношение между страните те следва да бъдат взети предвид, без обаче да е допустимо провеждането на пълно доказване на претенцията по последното, защото това би имало за резултат обезсмисляне предназначението на всички търговски сделки, визирани в текста на чл. 1, ал. 1 т. 8 ТЗ. В този контекст твърдението в изложението на касаторите за наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК е очевидно невярно. От друга страна, постановяването на всеки съдебен акт по съществото на даден гражданскоправен или търговски спор императивно се предпоставя от съвкупната преценка на „всички доказателства и доводи на страните”, която решаващият съд е длъжен да прави по вътрешно убеждение. Затова е недопустимо отъждествяването на евентуално нарушение на това съдопроизводствено правило, което би представлявало едно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на неправилно въззивно решение, с предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславяща приложно поле на касационното обжалване. В случая тримата касатори от гр. Ш. се позовават на последната, допълнително въвеждайки оплакване за допуснати процесуални нарушения, което, съгласно чл. 290, ал. 2 във вр. чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, би имало място единствено в обстоятелствената част на тяхната жалба. При това въпросното позоваване е изцяло неточно /половинчато/, доколкото се игнорира кумулативното изискване на законодателя същественият по делото въпрос да е релевантен не само за точното прилагане на закона, но същият да е и от значение за развитие на правото въобще. Хипотетично предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК би била налице в случай, когато произнасянето по съществения материалноправен или процесуалноправен въпрос би имало за свой резултат преодоляването на непълнота в закона или отстраняването на неясноти в отделни негови разпоредби, а също и когато съдилищата изоставят едно наложило се в практиката им тълкуване на закона, за да възприемат друго. Доводи в този смисъл тримата касатори от гр. Ш. не са навеждали в изложението си по ч. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Ш. окръжен съд, ГК, от 17. Х.2008 г., постановено по гр. д. № 371/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2