О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 792
София, 29,12,2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 672 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 1999/22.ІV.2009 г. на Д. горско стопанство-гр. Плевен /по-нататък ДГС/, подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие адв. М от АК П. , против въззивното решение № 146 на Плевенския ОС, ГК, от 17.ІІІ.09 г., постановено по гр. д. № 806/08 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 1 на Районен съд-гр. Червен бряг по гр.д. № 191/07 г. С последното, като неоснователен и недоказан, е бил отхвърлен ревандикационния иск на ДГС-гр. Плевен, предявен срещу Е. „Т”-гр. Червен бряг, с предмет отстъпване на собствеността и предаване на владението на „други нежилищни обекти и ремонтна работилница с разгъната застроена площ от 258 кв.м, на склад – с РЗП от 203 кв.м., както и на маза – с РЗП от 100 кв.м., построени в имот № 2* в м. ”Е” в землището на гр. Ч. бряг” по картата на възстановена по реда на ЗВСЗЗ собственост. Оплакванията на касатора ДГС-гр. Плевен са за постановяване на обжалваното въззивно решение на Плевенския ОС при пороци, обективиращи приложението и на трите отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което се претендира касирането му „със законните от това последици”. Инвокирани са доводи, че въззивният съд не бил съобразил специфичните разпоредби на закона за горите и правилника за приложението му и затова: „налице е казус от значение за точното прилагане на закона”, понеже от доказателствата по делото „и най-вече от заключението на вещото лице се установява, че искът по чл. 108 ЗС за сградите е основателен и доказан”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ДГС-гр. Плевен поддържа чрез процесуалния си представител, че налице била предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за разглеждането на неговата касационна жалба по същество, защото с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и по процесуалноправен въпрос, които в равна степен били релевантни не само за точното прилагане на съответния закон, но и от значение за развитие на правото въобще. Първият от тях бил за параметрите на апортна вноска с предмет земя, когато изрично не е било упоменато, че в нея се включват и съответните постройки върху нея. Докато процесуалноправният въпрос, предмет на произнасянето на Плевенския ОС с атакуваното негово въззивно решение бил този за доказателствената тежест на страните в процеса, заведен по ревандикационен иск, когато приложение следва да намери оборимата презумпция по чл. 92 ЗС, с оглед което в казуса ответникът Е. , който твърди, че е собственик на трите процесни постройки, понеже е собственик на терена, в който те са изградени, „бил длъжен да установи, че е собственик”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Е. „Т” от гр. Ч. бряг писмено е възразил – чрез процесуалния си представител адв. Б. Г. от АК- П. , както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията в жалбата на ДГС-гр. Плевен, поддържайки същевременно /без да е подал насрещна касационна жалба/, че въззивното решение било постановено „по недопустими искове”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Плевенския окръжен съд касационната жалба на Д. горско стопанство със седалище в същия град ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване предполага, че както материалноправният, така и процесуалноправният въпрос, по които в случая Плевенският ОС се е произнесъл в качеството си на въззивна инстанция, са в равна степен такива, чието разрешаване допринася за промени в създадената поради неточно тълкуване заварена съдебна практика, респ. за осъвременяване на извършеното с нея тълкуване – с оглед настъпили междувременно изменения в законодателството и в обществените условия, а що се отнася до релевантността им за развитие на правото въобще, тя е мислима единствено на плоскостта на констатации, че приложимите към конкретния казус закони са било непълни, било неясни или противоречиви, така че да е наложително да бъде създадена съдебна практика по прилагането им или за да бъде заварената такава осъвременена – предвид настъпилите в законодателството и обществените условия промени. Касае се имплицитно до едно общо и неделимо правно основание за допускане на касационното обжалване, което ще е налице във всички хипотези, в които приносът в тълкуването осигурява разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите. Такива твърдения обаче липсват в изложението на ДГС-гр. Плевен по обосноваване допустимост на касационното обжалване. По приложението на чл. 108 ЗС, така както и по приложението на чл. 92 ЗС, е създадена трайна съдебна практика, досежно която касаторът не обоснова нужда от осъвременяването й, свързана с промени било в законодателството, било в обществените условия. Не е налице подобна необходимост и с оглед последващото действие на чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ, както и на чл. 193 ТЗ.
В заключение, неоснователно е възражението в отговора на касационната жалба, направено от ответника Е. „Т”-гр. Червен бряг за недопустимост на предявеният от Д. горско стопанство-гр. Плевен, а в първата инстанция – от Д. лесничейство-гр. Плевен, ревандикационен иск, основаващо се на разпоредбата на чл. 7, ал. 6 от закона за горите. В тази връзка настоящият състав на ВКС констатира, че предмет на исковата претенция с правно основание по чл. 108, водена срещу едноличния търговец от гр. Ч. бряг, е само застрояването с нежилищни сгради на горски разсадник в землището на този град, както това е видно от т. ІІ.2 на приложената към исковата молба заповед № РД-41-366/10.І.2000 г. на тогавашния министър на земеделието и горите В. В. за увеличаване капитала на „Д” ЕАД-гр. Плевен с апорт „на право на собственост върху горски разсадник в гр. Ч. бряг с обща площ от 8 дка, съставляващи имоти с пл. №№ 2* и 281000 по КВС, равни по площ /от по 4 дка/. Вярно е, че както по силата на чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ, така и по силата на чл. 7, ал. 6 ЗГ, по дела, които се отнасят до земи от държавния поземлен фонд /вкл. горски разсадници/, а също и по такива с предмет държавни гори и земи от държавния горски фонд, държавата се представлява „пред съда” единствено от министъра на земеделието. В случая ревандикационната претенция на настоящия касатор не е имала за свой предмет такива „земи”.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 146 на Плевенския окръжен съд, ГК, от 17.ІІІ.2009 г., постановено по гр. д. № 806/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по т.д. № 672 по описа за 2009 г.