О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
София, 15.05.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и девети април през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 88 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 15218/20. ХІ.2008 г. на „Б” А. – Бургас, подадена чрез процесуалния представител на търговеца по пълномощие адв. Л от АК-Бургас, против въззивното решение № 175 на Бургаския ОС, ГК, от 9. Х.2008 г., постановено по гр. д. № 421/08 г., с което е било изцяло обезсилено решение № 90 на А. РС от 20.ІІІ.2008 г. по гр. д. № 595/07 г. и прекратено пр-вото по делото. С първоинстанционното решение общината на гр. А. е била осъдена да заплати на акционерното д-во-настоящ касатор сума в размер на 100 лв. /сто лева/, представляваща част от дължима сума в общ размер на 5 217.45 лв., която търговецът бил заплатил като местна такса за събиране на битови отпадъци в периода 2003 – 2007 год., ведно със законната лихва върху нея, считано от 22. Х.2007 г. и до окончателното й изплащане, а също и 165 лв. съдебно-деловодни разноски.
Оплакванията на касатора „Б” А. – Бургас са както за недопустимост, така и за неправилност на обжалваното въззивно решение: поради постановяването му в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. С оглед това се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който претенцията на търговеца срещу община А. с правно основание по чл. 55 ЗЗД да бъдела уважена в пълния размер на частичния иск от 100 лв. /сто лева/. Инвокирани са доводи, че щом като таксата за битови отпадъци се определя в размер, „покриващ пълните разходи на общината за предоставяните услуги”, това публичноправно вземане притежавало признаци, типични за договорните отношения, а именно „възмездност и еквивалентност на престациите”, а оттам – че приложение можел да намери и институтът на неоснователното обогатяване.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо приложно поле на касационното обжалване, касаторът „Б” А. – Бургас поддържа чрез пълномощника си адв. Л ат АК-Бургас, че същественият процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл с обжалваното решение, бил този относно реда, по който следва да бъде разгледан спор за връщане на даденото за една услуга, чието предоставяне представлява административноправно задължение на общинските власти, но в хипотеза, в която последната не е била реално извършена. В този смисъл налице била предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, понеже така формулираният от касатора съществен въпрос бил от значение както за точното прилагане на закона, но също би допринесъл и за развитие на правото въобще.
Ответната по касация община гр. А., област Бургас не е ангажирала становище на своя законен представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за недопустимост и неправилност на атакуваното въззивно решение, изложени в жалбата на „Б” А. – Бургас.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския ОС касационната жалба на „Б” А. – Бургас ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията същата да не бъде допусната до разглеждане по същество от ВКС, поради липса на приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Обжалваното въззивно решение на Бургаския ОС не разрешава по същество облигационния спор на търговеца-настоящ касатор с общината в гр. А., а има процесуален характер, доколкото с него е било изцяло прекратено исковото производство по заведената като частична претенция на д-вото с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД. Следователно абсолютното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, изключващо приложното поле на касационното обжалване, в случая не е налице. Затова ВКС обсъжда на общо основание налице ли е такова приложно поле според посоченото в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание: това по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Меродавният в случая въпрос е този за обхвата на действие на процесуалноправните норми. Той е намерил непосредствен израз в установеното от столетия правило в юриспруденцията, че наличието на специален закон изключва приложението на общия (Lex specialis derogat legi generali). Ето защо, когато съществува изричен процесуален ред за връщане на недължимо платена такса смет /т.нар местна така за битови отпадъци/ – в случая този на чл. 128 и сл. ДОПК, във вр. чл. 9 и чл. 60 ЗМДТ, е недопустимо в равна степен да се прибягва до общия исков ред по ГПК за водене на иск, основаващ се на забраната за неоснователно обогатяване в гражданското право /чл. 55-59 ЗЗД/. Очевидно е, че тъкмо при този резултат от развитие на правото, при който е създаден отделен, по-модерен правопорядък, въпросът, изтъкнат от касатора не отговаря на кумулативното изискване на законодателя, визирано в предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационната обжалване: той да е релевантен за развитие на правото въобще, но едновременно с това и да е от значение за точното прилагане на закона. Напротив, развитието на правото не би било възможно без стриктното съблюдаване на изискването за точно и еднакво прилагане на закона, вкл. зачитане от гражданските съдилища на силата на решение на административен съд относно това дали атакуван пред последния адм. акт е валиден и законосъобразен /арг. чл. 131, ал. 4 ДОПК/. В този аспект правно несъстоятелна е лансираната в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК теза за приложимост на общия исков ред по чл. 55-59 ЗЗД, аргументирана с „изчерпателност” на изброени в чл. 128 ДОПК случаи, при които е допустимо да бъде прихващана една недължимо събрана сума от данъчната администрация с друго публично задължение, като събирането /обратно/ на недължима такса да битови отпадъци не било сред тях, „нито е предвиден ред според данъчното законодателство за възстановяване на недължимо платена такса смет”. Напротив, щом като в чл. 129, ал. 4 ДОПК е предвидена процедура, според която „възстановяването на суми, свързани с прилагането на закона за местните данъци и такси, на физически лица, които не са търговци, може да се извършва и в брой”, очевидно е нормативното положение, че по отношение лицата по чл. 63, ал. 3 във вр. чл. 158 и сл. ТЗ, какъвто статут има настоящият касатор, съществува изричен ред по данъчнопроцесуалното законодателство за възстановяването на точно такива по естеството си суми /по приложението на ЗМДТ/, при спазването на който успешно би се стигнало до възстановяването им вместо в брой – съответно по банковата сметка на търговеца /арг. чл. 13, ал. 1, изр. І-во in fine ТЗ/. Аргумент в подкрепа на това разбиране са и разпоредбите на чл. 130 и на чл. 132 ДОПК: всички те хронологически следващи текста на чл. 128 ДОПК, както е посочил въззивният съд. В заключение, развитие на правото не може да се очаква, ако действието на специалния закон бъде приравнено към действието на общия.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННТО ОБЖАЛВАНЕ на въззивното решение № 175 на Бургаския окръжен съд, ГК, от 9. Х.2008 г., постановено по гр. д. № 421/08 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ 1
2
Диспозитив на определението на ВКС, Търговска колегия, І-во отделение, постановено по търг. дело № 88 по описа за 2009 г.